Когато се касае за търговски отношения, и двете страни трябва да са доволни. Повечето от клиентите бяха женени или заемаха висок пост в някоя фирма. Освен това и някои от проститутките, които работеха тук, бяха омъжени, имаха деца, ходеха на родителски срещи и знаеха, че не рискуват нищо: ако някой от родителите посетеше „Копакабана“, щеше да си мълчи, за да не се компрометира той самият, ето така действаше „омертата“.
Съществуваше колегиалност, но не и приятелство. Никой не говореше много за собствения си живот. В малкото разговори с колежките си Мария не бе открила нито горчивина, нито вина, нито тъга, а само примирение. Както и един странен, предизвикателен поглед, сякаш се гордееха със себе си, провокирайки света, независими и самоуверени. Всяко новопристигнало момиче, което се задържаше една седмица в бара, вече бе считано за „професионалистка“ и получаваше инструкции да съдейства за запазването на браковете (проститутката не бива да бъде заплаха за стабилността на едно семейство), никога да не приема покани за срещи извън работното си време, да изслушва изповеди, като рядко изказва собственото си мнение, да стене в момента на оргазма (Мария бе открила, че всички го правят, но в началото не й бяха казали, защото това бе една от тайните на професията), да поздравява полицаите на улицата, да заверява редовно трудовата си книжка и да си прави медицински изследвания, и най-накрая да не си задава прекалено много въпроси за моралната и легалната страна на това, което върши.
Преди пристигането на клиентите Мария често можеше да бъде видяна с книга и вече бяха започнали да я наричат „интелектуалката“ на групата. В началото се интересуваха дали не чете любовни истории, но след като видяха, че чете трудни и скучни неща като икономика, психология, а наскоро и книги за управление на ферма, я оставиха на спокойствие и тя необезпокоявана продължаваше да учи и да си води бележки.
Тъй като имаше много постоянни клиенти и ходеше в „Копакабана“ всяка вечер, дори и когато имаше малко посетители, Мария спечели доверието на Милан и завистта на колежките си; говореше се, че бразилката е амбициозна, арогантна и мисли само как да спечели повече пари. Последното наистина беше вярно, но Мария би искала да запита останалите дали и те не са там със същото намерение.
Така или иначе, клюките не убиват — те са част от живота на всеки, който преуспява. Най-добре беше да не им обръща внимание и да се съсредоточи върху двете си единствени цели: да се завърне в Бразилия на определената дата и да купи ферма. Мислеше за Ралф Харт от сутрин до вечер и за пръв път една отсъстваща любов я правеше щастлива — макар и да се разкайваше малко, че му го е признала с риск да изгуби всичко. А и какво ли би могла да изгуби, след като не искаше нищо в замяна? Спомни си как сърцето й се бе разтуптяло, когато Милан бе споменал, че той е — или е бил — специален клиент. Какво означаваше това? Почувства се измамена, изпитваше ревност.
Ревността беше нещо нормално, макар че животът я бе научил колко безполезно е да мисли, че някой може да притежава някого. А който вярва, че това е възможно, се опитва да измами самия себе си. Независимо от това човек не може да потисне ревността си, мисълта за нея или убеждението, че тя е проява на слабост. „Най-силна е онази любов, която може да прояви слабостта си. Във всеки случай, ако любовта ми е истинска (а не само начин да се развличам, да се самозалъгвам, да си убивам времето, което тече толкова бавно в този град), свободата ще победи ревността, както и болката, която тя предизвиква — защото и болката е част от един естествен процес.“ На всеки, който практикува някакъв спорт, му е известно следното: когато искаме да постигнем целите си, трябва да сме готови да понасяме ежедневна доза болка или неразположение. В началото е неприятно и демотивиращо, но с течение на времето разбираме, че това усещане е част от процеса, който ни помага да се чувстваме добре, и идва момент, в който, ако не изпитваме болка, смятаме, че упражнението не дава желания ефект.
Много е опасно да фокусираме тази болка, да й дадем име на човек, да не й позволяваме да напуска мислите ни; нещо, което, слава богу, Мария бе успяла да преодолее.