— Искаш ли да продължим?
Хиляда франка. Един скрит свят. Съдържателят на бара, който я наблюдаваше. Убедеността, че ще може да спре, когато поиска. Датата, която бе избрала за завръщането си в Бразилия. Друг мъж, който така и не се появяваше.
— Бързате ли?
Каза й, че не бърза. Какво искаше тя от него?
— Искам си напитката, танца, уважението към моята професия.
Той се поколеба няколко минути, но да заповядваш и да ти заповядват бе част от театъра. Плати й питието, танцуваха, повика такси, даде й парите, докато минаваха през града, и отидоха в същия хотел. Влязоха, той поздрави портиера италианец така, както бе сторил и вечерта, в която се запознаха, качиха се в същата стая с гледка към реката.
Терънс драсна клечка кибрит и едва тогава Мария забеляза, че в стаята има десетки свещи. Той започна да ги пали една по една.
— Какво искаш да знаеш? Защо съм такъв ли? Ако не се лъжа, на теб много ти хареса вечерта, която прекарахме заедно. Искаш да разбереш защо и ти си такава ли?
— Мисля си, че в Бразилия се боим да палим повече от три неща с една и съща клечка. А ти явно не вземаш на сериозно това поверие.
Той не обърна внимание на забележката.
— Ти си като мен. Не дойде тук заради хилядата франка, а заради чувството за вина и зависимост, заради комплексите и несигурността си. А това не е нито хубаво, нито лошо, такава е човешката природа.
Терънс взе дистанционното на телевизора и смени няколко канала, докато попадна на новини, в които някакви бежанци се опитваха да избягат от войната.
— Виждаш ли това? Не може да не си гледала предавания, в които хората обсъждат личните си проблеми пред всички. Не може да не си се спирала на сергиите с вестници и да не си прочела заглавията. Хората се радват на страданието и болката. Нима не е садизъм да го гледаме, нима не е мазохизъм да констатираме, че не ни е нужно да знаем всички тези неща, за да бъдем щастливи, но въпреки това присъстваме на чуждата трагедия, като понякога тя ни кара да страдаме?
Той наля две чаши шампанско, изключи телевизора и продължи да пали свещите, без да обръща внимание на поверието на Мария.
— Повтарям: такава е човешката участ. Откакто сме изгонени от рая, или страдаме, или караме някого да страда, или наблюдаваме страданието на другите. Неконтролируемо е.
До тях достигна тътенът на гръмотевици, наближаваше голяма буря.
— Но аз не мога — каза Мария. — Смешно ми е да си представям, че вие сте мой господар, а аз съм ваша робиня. Не се нуждаем от „театър“, за да се срещаме с болката; животът ни предоставя много възможности.
Терънс вече бе запалил всички свещи. Взе една от тях, постави я на средата на масата, отново наля шампанско и сервира черен хайвер. Мария пиеше бързо, мислейки за хилядата франка, които бяха в чантата й, за неизвестното, което я омагьосваше и плашеше, за това как да потисне страха си. Знаеше, че с този мъж никоя нощ няма да бъде като първата, не можеше да му поставя условия.
— Седни!
Гласът му беше ту нежен, ту властен. Мария се подчини и през тялото й премина гореща вълна; тази заповед й бе позната, почувства се по-уверена. „Театър. Трябва да играя в театрална пиеса.“ Беше й хубаво да получава заповеди. Не трябваше да мисли, а само да се подчинява. Помоли за още шампанско, но той й донесе водка — опияняваше по-бързо, освобождаваше по-лесно, а и подхождаше повече на черния хайвер.
Отвори бутилката. Мария пиеше сама, слушайки гръмотевиците. Всичко допринасяше за идеалната атмосфера, като че ли небесната и земната енергия също излагаха на показ силата си.
В един момент Терънс извади от гардероба едно куфарче и го постави на леглото.
— Не мърдай!
Мария застана неподвижна. Той отвори куфарчето и извади два чифта белезници от хромиран метал.
— Седни с разтворени крака.
Тя се подчини. Безпомощна по собствена воля и покорна, защото така желаеше. Разбра, че той гледа между краката й, можеше да види черните й бикини, дългите чорапи, бедрата, можеше да си представи космите, половите й органи.
— Стани!
Тя скочи от стола. Едва запази равновесие и разбра, че е по-пияна, отколкото си мислеше.
— Не ме гледай. Наведи глава, уважавай господаря си!
Още преди да успее да наведе глава, той извади един тънък камшик, който изсвистя във въздуха, сякаш бе жив.
— Пий! Дръж главата си наведена, но пий!
Тя изпи още една, две, три чаши водка. Това вече не беше само театър, а се случваше в действителност: бе загубила контрол. Чувстваше се само един предмет, обикновен инструмент и колкото и странно да беше, това покорство й даваше усещането за пълна свобода. Вече не беше учителката, не беше тази, която обучава, утешава, слуша изповеди, възбужда; беше просто едно провинциално бразилско момиче, намиращо се под огромната власт на един мъж.