Според съвременни непотвърдени изследвания в раните се развивали някакви гъбички, които причинявали халюцинации. Удоволствието било толкова голямо, че тази практика бързо излязла извън манастирите и се разпространила навсякъде.
През 1718 г. бил публикуван „Трактат за самобичуването“, който учел как да откриеш удоволствието посредством болката, но без да увредиш тялото си. В края на съшия този век съществували десетки места из цяла Европа, където хората страдали, за да достигнат до удоволствието. Има свидетелства за крале и кралици, които се оставяли да бъдат бити с камшик от своите роби, докато разбрали, че удоволствието не е само в това да понасяш, но и да причиняваш болка, макар че последното било по-изморително и неблагодарно.
Докато пушеше цигарата си, Терънс изпитваше задоволство, че за по-голямата част от човечеството неговите мисли в момента ще останат непонятни.
Всъщност това нямаше никакво значение: до едно затворено общество имат достъп само избраниците. Спомни си също как бракът му от мъчение се бе превърнал в нещо прекрасно. Жена му знаеше с каква цел е тръгнал за Женева, но не се притесняваше, дори напротив, в този болен свят тя беше щастлива, че мъжът й ще получи наградата, която желаеше след една седмица на упорит труд.
Докато пушеше цигарата, гледайки езерото през прозореца, усети, че желанието му за живот се възвръща. Момичето, което току-що бе излязло от стаята, беше разбрало всичко. Терънс чувстваше, че душата й е близка до неговата, въпреки че все още не беше готов да се влюби в нея, защото обичаше жена си. Но му беше приятно да си мисли, че е свободен и може да мечтае за нова връзка.
Оставаше само да я накара да опита най-трудното: да я превърне във Венера в кожи, във властителка, в господарка, способна да унижава и да наказва безмилостно. Ако издържеше изпита, той щеше да склони да отвори сърцето си и да й позволи да влезе.
Из дневника на Мария, все още пияна от водката и удоволствието:
Когато нямах вече нищо за губене, получих всичко. Когато престанах да бъда тази, която бях, открих самата себе си.
Когато разбрах какво е унижение и пълно подчинение, се почувствах свободна. Не знам дали не съм болна, дали всичко това не беше само сън, не знам дали се случва само веднъж. Знам, че мога да живея без него, но бих искала да го срещна отново, да преживея същото, да стигна още по-далеч.
Болката малко ме плашеше, но не беше толкова силна, колкото унижението — тя беше само претекст. Е момента, в който изпитах първия оргазъм от много месеци насам въпреки многото мъже и многото и различни неща, които те правеха с тялото ми, се почувствах — но нима това е възможно? — по-близо до Бога. Спомних си това, което той разказа за черната чума, за момента, в който самобичуващите се, опитвайки се да спасят човечеството чрез своята болка, откривали в нея удоволствието. Аз не исках да спася човечеството, нито него, нито себе си. Просто бях там.
Сексът, това е изкуството да контролираш неконтролируемото.
Не беше театър, намираха се на истинска гара по молба на Мария, тъй като само там правеха любимата й пица. Нямаше нищо лошо в това да бъде малко капризна. Ралф трябваше да се появи един ден по-рано, когато тя все още беше жена, търсеща любов, камина, вино, желание. Но животът бе решил друго и днес тя бе прекарала целия ден, без да изпита необходимост да се концентрира в звуците и в настоящето, защото изобщо не бе мислила за него, бе открила по-интересни неща.
Какво да прави с мъжа, който седеше до нея и ядеше пица, която може би дори не му харесваше, само за да мине по-бързо времето и да настъпи моментът, в който щяха да отидат у тях? Когато той влезе в бара и й поръча коктейл, Мария понечи да му каже, че той повече не я интересува, че е по-добре да си потърси друга; но в същото време изпитваше огромна нужда да поговори с някого за предишната нощ.
Опитала се бе да завърже разговор с някои от проститутките, които също обслужваха „специални клиенти“, но те й обърнаха гръб, тъй като Мария беше умна, учеше бързо и се бе превърнала в голяма заплаха за останалите момичета, които работеха в „Копакабана“. От всички мъже, които Мария познаваше, Ралф Харт беше може би единственият, който би могъл да я разбере, след като Милан го смяташе за „специален клиент“. Той обаче я гледаше с очи, озарени от любов, и това правеше нещата по-трудни. По-добре беше да не му казва нищо.