— Какво знаеш за страданието и унижението, които носят много голямо удоволствие?
За пореден път не бе успяла да се сдържи. Ралф престана да яде лицата си.
— Знам всичко. И не ме интересува.
Отговорът му беше толкова бърз, че шокира Мария. Означаваше ли това, че всички знаят всичко, освен нея? Господи, какъв беше този свят?
— Опознал съм демоните си и тъмната си страна — продължи Ралф. — Стигал съм до дъното, опитвал съм всичко, не само в тази област, а и в много други. Но последния път, когато се срещнахме, стигнах още по-далеч, ала не чрез болката, а чрез желанието. Гмурнах се на дъното на душата си и сега вече знам, че все още искам хубави неща, много хубави неща от този живот.
Прииска му се да й каже: „Едно от тях си ти, моля те, не тръгвай по този път!“, но нямаше смелост. Повика такси и помоли шофьора да ги закара на брега на езерото -там, където преди цяла вечност се бяха разхождали заедно в деня, когато се запознаха. Мария се учуди, но нищо не каза — инстинктът й подсказваше, че може да изгуби много, въпреки че умът й все още бе пиян от случилото се предишната нощ.
Излезе от състоянието си на пасивност едва когато стигнаха до градината на брега на езерото; макар и все още да беше лято, вечерите бяха много студени.
— Какво търсим тук? — попита тя, след като слязоха от колата. — Духа вятър, ще настина.
— Много мислих върху това, което каза на гарата. Страдание и удоволствие. Събуй си обувките!
Тя си спомни, че веднъж един от клиентите й я беше накарал да направи същото и се бе възбудил само при вида на краката й. Нима никога нямаше да се избави от авантюрите?
— Ще настина — повтори Мария.
— Прави каквото ти казвам — настоя той. — Няма да настинеш, няма да се бавим много. Повярвай ми, така както аз ти вярвам.
Мария инстинктивно разбра, че той иска да й помогне; може би защото бе пил от горчивата чаша и смяташе, че я грози същата опасност. Но тя не желаеше да й помагат; беше доволна от новия свят, който бе открила и в който страданието не представляваше вече проблем. Междувременно обаче се сети за Бразилия, за невъзможността да срещне партньор, с когото да сподели този нов свят, и тъй като Бразилия бе по-важна от всичко останало в живота й, тя си събу обувките. Земята бе покрита с дребни камъчета, които веднага накъсаха чорапите й, но това нямаше значение, щеше да си купи нови.
— Съблечи си сакото!
Би могла да откаже, но от предишната нощ бе свикнала с радостта да казва „да“ на всичко, което се появяваше на пътя й. Свали си сакото и затопленото й тяло не реагира веднага на студа, но постепенно тя започна да го усеща.
— Ще повървим. И ще поговорим.
— Но тук е невъзможно: земята е покрита с камъни!
— Точно затова; искам ти да почувстваш тези камъни, те да те наранят, да те заболи, защото сигурно си изпитала, така както и аз, страдание, свързано с удоволствие, и трябва да изтръгна това от душата ти.
Мария понечи да каже: „Не е нужно, на мен ми харесва“, но продължи да върви бавно, а от студа и острите върхове на камъните ходилата й започнаха да горят.
— Една от изложбите ми ме отведе в Япония, точно когато изцяло се бях потопил в това, което ти нарече „страдание, унижение и голямо удоволствие“. По онова време смятах, че няма връщане назад, че ще стигам все по-далеч и по-далеч и че в живота ми не е останало нищо друго освен желанието да наказвам и да бъда наказван. В крайна сметка сме човешки същества, родили сме се с чувството за вина, страхуваме се, когато щастието се превръща в нещо осъществимо, и умираме с желанието да накажем другите, защото постоянно се чувстваме безпомощни, онеправдани, нещастни. Да плащаме за греховете си и да можем да наказваме грешниците — не е ли прекрасно? Да, чудесно е.
Мария вървеше, болката и студът й пречеха да се съсредоточи върху думите му, но тя правеше усилия.
— Днес видях белезите по китките ти.
Белезниците! Беше си сложила много гривни, за да скрие следите, но свикналите с подобна гледка очи винаги знаят какво да търсят.
— В края на краищата, ако всичко онова, което си преживяла наскоро, те кара да направиш тази стъпка, не съм аз човекът, който би ти попречил; нищо от това обаче няма връзка с истинския живот.
— Каква стъпка?
— Тази към болката и удоволствието. Към садизма и мазохизма. Наричай го както искаш, но ако си убедена, че това е твоят път, аз ще страдам, ще си спомням за желанието, за срещите ни, за разходката по Пътя на Сантяго, за светлината ти. Ще прибера на специално място твоята писалка и всеки път, когато запаля камината, ще си спомням за теб. Но няма да те потърся повече.