Мария се изплаши, реши, че трябва да отстъпи, да каже истината, да престане да се прави, че знае повече от него.
— Това, което преживях наскоро, или по-точно вчера, не го бях изпитвала никога по-рано. Плаши ме мисълта, че на дъното на падението бих могла да открия самата себе си.
Ставаше все по-трудно да продължават разговора — зъбите й тракаха от студ, а ходилата много я боляха.
— На изложбата ми в Япония, която се провеждаше в една област, наречена Кумано, дойде някакъв дървар -продължи Ралф, сякаш не бе чул думите й. — Картините ми не му харесаха, но той успя да разчете посредством живописта това, което изживявах и изпитвах по онова време. На другия ден ме потърси в хотела и ме попита дали съм доволен; ако наистина бях, трябваше според него да продължа да правя това, което ми харесва, а ако не бях, трябваше да го придружа и да прекарам няколко дни с него.
Накара ме да ходя по камъни, както сега аз те карам да го правиш. Накара ме да почувствам студа. Благодарение на него открих красотата на болката, само че това беше болка, причинена от природата, а не от човека. Дърварят наричаше това шугендо, беше някаква вековна практика.
Каза ми, че той самият не се страхува от болката и това е хубаво, понеже, за да владееш душата си, трябва да се научиш да владееш и тялото си. Каза ми също така, че аз използвам болката по съвсем погрешен начин, което било много лошо.
Онзи неграмотен дървар смяташе, че ме познава по-добре от мен самия, и това ме подразни, но в същото време изпитах гордост, узнавайки, че картините ми изразяват точно това, което чувствам.
Мария усети как някакъв много остър камък поряза крака й, но студът беше по-силен от болката, тялото й се вцепеняваше и не успяваше да следи думите на Ралф Харт. Защо мъжете в този свят, създаден от Бога, се стремяха единствено да й покажат болката? Свещената болка, болката, съчетана с удоволствие, болката със или без обяснения, но все тази болка…
Раненият й крак бе настъпил друг камък, но тя сподави вика си и продължи да крачи. Отначало се бе опитала да запази достойнството си, самообладанието си, това, което той наричаше „светлина“. Сега обаче вървеше все по-бавно, стомахът и мислите й се преобръщаха, гадеше й се. Прииска й се да спре, всичко това беше безсмислено, но не спря.
Не спря от уважение към самата себе си; можеше да издържи да върви боса известно време, защото това ходене нямаше да трае цял живот. И изведнъж й хрумна друга мисъл: а ако на следващия ден не е в състояние да отиде в „Копакабана“ заради наранените си крака или заради температурата, която неминуемо щеше да вдигне, след като настине? Замисли се за клиентите, които я очакваха, за Милан, който вярваше в нея, за парите, които щеше да спре да печели, за фермата, за родителите си, които се гордееха с нея. Силната болка обаче прогони всякакви подобни мисли и тя продължи да върви механично, изпълнена с подлудяващото желание Ралф Харт да оцени усилията й и да й каже „стига, можеш да обуеш обувките си“.
Но той й изглеждаше безразличен, далечен, сякаш това бе единственият начин да я освободи от нещо, което не познаваше много добре, което я бе привлякло, но щеше да остави у нея много по-дълбоки следи от белезниците. Макар и да знаеше, че се опитва да й помогне, и колкото и да се стараеше да върви напред и да показва светлината на силната си воля, болката не й позволяваше да изпитва нито благородни, нито най-обикновени чувства — беше само болка, която заемаше цялото пространство, плашеше я и я караше да мисли, че е на ръба и не може да издържи повече.
Но направи още една крачка.
И още една.
Сега болката като че ли нахлуваше в душата й и отслабваше духа й, защото едно е да играеш театър в пет-звезден хотел, гола, с водка, черен хайвер и камшик между бедрата си; съвсем друго е да стоиш на студа боса и камъните да режат краката ти. Беше объркана, не успяваше да размени нито дума с Ралф Харт, единственото, което съществуваше реално в нейния свят, бяха ситните режещи камъчета, с които бе покрита алеята между дърветата.
Но в мига, когато мислеше, че ще се откаже, я обзе странно чувство: бе стигнала границите на собствената си издръжливост и отвъд тях имаше празно пространство, в което тя сякаш се носеше над самата себе си и не усещаше какво изпитва. Това ли беше чувството, изпълващо покайващите се? На дъното на болката тя откриваше врата към област, различна от съзнанието, в която нямаше място за нищо друго освен за неумолимата природа — и за самата нея, непобедима.