После щеше да го попита коя е тази богиня; може би щеше да помогне и на нея да си възвърне нещо, което бе изгубила, а не знаеше какво е.
— Култът към богинята Ищар се разпространил навсякъде из Близкия изток, достигнал до Сардиния, Сицилия и пристанищата на Средиземно море. По-късно, по време на Римската империя, друга богиня, Веста, изисквала или пълна девственост, или пълно отдаване. За да запазят свещения огън, весталките от нейния храм били длъжни да посвещават младежите и владетелите в тайните на сексуалността: пеели им еротични химни, изпадали в транс и предавали своя екстаз на околните, общувайки по този начин с божеството.
Ралф Харт й показа ксерокопие на някакъв старинен текст, преведен на немски в долната част на листа. Издекламира го бавно, превеждайки всеки стих:
Мария заплака, а Ралф Харт се засмя; нейната жизнена енергия постепенно се завръщаше, „светлината“ отново започваше да блести. Най-добре беше да продължи историята, да й покаже рисунките, да я накара да се почувства обичана.
— Никой не знае защо свещената проституция е изчезнала, след като е съществувала поне две хилядолетия. Може би заради болестите или заради обществото, което е променило своите норми тогава, когато и религиите са се променили. Важното е, че подобно нещо повече не съществува и никога няма да съществува. В днешно време мъжете управляват света и думата се използва само като клеймо, а проститутка е наричана всяка жена, която не спазва моралните норми.
— Можеш ли да дойдеш утре в „Копакабана“?
Ралф не разбра защо му задава този въпрос, но веднага се съгласи.
Из дневника на Мария, вечерта, когато вървя боса из Английския парк в Женева:
Не ме интересува дали някога е било свещено, или не, но A3 МРАЗЯ ТОВА, КОЕТО ПРАВЯ. То погубва душата ми, кара ме да губя връзката със самата себе си, учи ме, че болката е награда, че парите купуват всичко и оправдават всичко. Никой около мен не е щастлив; клиентите знаят, че трябва да платят за нещо, което би трябвало да получават безплатно, а това е потискащо. Жените знаят, че трябва да продават онова, което биха искали да дават единствено срещу удоволствие и ласки, а това е пагубно. Много се борих със себе си, преди да напиша тези редове, преди да приема, че съм нещастна, недоволна — необходимо ми беше и все още ми е необходимо да устоя няколко седмици.
Но не мога повече да търпя, да се преструвам, че всичко това е нормално, че е само период, етап от живота ми. Искам да го забравя, имам нужда да обичам — само това, имам нужда да обичам.
Животът е твърде кратък — или прекалено дълъг, — за да си позволя да го изживея толкова зле.
Те са в неговия дом. Не са и в нейния. Не са в Бразилия, нито в Швейцария, а в някакъв хотел — който би могъл да се намира навсякъде по света с безличните си мебели и с онази обстановка, която има претенциите да бъде домашна, а всъщност го прави още по-чужд.
Не са в хотела с красивата гледка към езерото и спомена за болката, страданието, екстаза; прозорците му гледат към Пътя на Сантяго, път за поклонение, но не и за покаяние, място, където хората се срещат в кафенетата, откриват „светлината“, разговарят, сприятеляват се, влюбват се. В момента вали и в този час на нощта никой не минава оттук, но са минавали хора в течение на десетки, стотици години — може би затова пътят има нужда да си отдъхне, да си почине от многото стъпки.
Да изгаси лампите. Да дръпне завесите. Да му каже да се съблече, да се съблече и тя. Физическият мрак никога не е пълен и когато очите свикнат с него, може да види силуета на мъжа, очертан от слабата светлина, която влиза в стаята незнайно откъде. Предишния път, когато се бяха срещнали, само тя му бе показала част от голото си тяло. Да извади две кърпички, грижливо сгънати, изпрани, изплакнати многократно, така че да бъде премахната от тях всякаква следа от парфюм или сапун. Да се приближи до него и да му каже да й завърже очите. Той се поколебава за миг и споменава нещо за ада, през който е минал. Тя отвръща, че не става дума за това, че се нуждае единствено от пълен мрак, че сега е неин ред да му разкрие нещо, както вчера той й бе разкрил същността на болката. Той се съгласява, слага превръзката на очите й. Тя прави същото; сега вече няма цепнатини, през които да се процежда светлина, потънали са в истински мрак, трябва да си подадат ръка, за да стигнат до леглото. Не, не трябва да лягаме. Само ще седнем, както винаги, един срещу друг, но малко по-близо, така че коленете ми да докоснат твоите колене.