Изчете едно, две, три списания. Най-сетне обявиха нейния полет, след като бе чакала цяла вечност в голямото фоайе, и тя се качи в самолета. Продължаваше да си представя известната сцена, в която щом жената си затегне колана, усеща нечия ръка на рамото си, обръща се и вижда мъжа до себе си усмихнат.
Но нищо подобно не се случи.
Мария спа по време на краткия полет от Женева до Париж. Не й остана време да мисли каква история ще разкаже, като се прибере вкъщи, но родителите й със сигурност щяха да са доволни, че дъщеря им се е върнала и че ще имат ферма и осигурени старини.
Събуди се от разтърсването при приземяването. Самолетът обикаля дълго по пистите, стюардесата се приближи и й каза, че трябва да се прехвърли на друг терминал, тъй като самолетът за Бразилия е на терминал Е, а тя в момента се намира на терминал В. Няма за какво да се притеснява, самолетите се движат по разписание, разполага с много време и ако нещо не й е ясно, персоналът на летището ще я упъти. Докато машината се приближаваше до мястото за слизане, Мария се замисли дали си струва да остане един ден в този град само за да направи няколко снимки и да разказва, че е видяла Париж. Нуждаеше се от време, за да мисли, да остане насаме със себе си, да скрие дълбоко спомените от предишната нощ, за да може да им се наслаждава винаги когато поиска да се почувства жива. Да, да остане в Париж беше чудесна идея; тя попита стюардесата кога е следващият полет за Бразилия, ако реши да не лети същия ден.
Стюардесата й поиска билета и й каза, че за съжаление тарифата не позволява подобен престой. Мария се утеши с мисълта, че ще се почувства потисната при вида на един толкова хубав град. Успяваше да запази самообладанието си, силната си воля, нямаше да позволи на красивия пейзаж и на спомените за някого да разрушат всичко.
Слезе от самолета, премина през граничната проверка; багажът й щеше да бъде натоварен директно на другия самолет; така че нямаше за какво да се притеснява. Вратите се отвориха, пътниците започнаха да излизат и да се прегръщат с тези, които ги очакваха — жените, майките, децата. Мария се престори, че това не я засяга, но същевременно се замисли отново за самотата си; само че този път имаше една тайна, една мечта, самотата вече не беше толкова горчива, животът й щеше да е по-лесен.
— Никой не може да ни отнеме Париж.
Не беше екскурзовод. Не беше и шофьор на такси. Краката й се разтрепериха, когато чу гласа.
— Никой не може да ни отнеме Париж ли?
— Това изречение е от един филм, който обожавам. Искаш ли да видиш Айфеловата кула?
Да, искаше. Много искаше. Ралф държеше букет от рози и очите му бяха пълни със светлина, светлината, която тя бе видяла още първия ден, докато той я рисуваше, а тя потръпваше от студения вятър.
— Но как пристигна тук преди мен? — попита Мария само за да прикрие изненадата си, отговорът изобщо не я интересуваше, но й трябваше време, за да си поеме въздух.
— Видях, че четеш някакво списание. Можех да дойда при теб още тогава, но съм романтичен, неизлечимо романтичен, затова реших, че ще е по-добре да взема първия самолет за Париж, да се разходя из летището, да чакам три часа, да прочета безброй пъти разписанието на полетите, да купя цветя за теб, да кажа изречението, което Рик казва на любимата си в „Казабланка“, и да си представя изненаданото ти лице. И да съм сигурен, че ти точно това искаш, че ме чакаш, че цялата решителност и воля на света не са достатъчни, за да попречат на любовта внезапно да промени правилата на играта. Не е толкова трудно да бъдеш романтичен като във филмите, не смяташ ли?
Не знаеше дали е трудно, или не, но сега това нямаше никакво значение за нея — дори и след като съзнаваше, че съвсем отскоро познава този мъж, че са се любили за пръв път преди няколко часа, че бе представена на приятелите му вчера, а той самият беше посещавал бара, в който тя работеше, и е бил женен два пъти. Подобна биография не беше безупречна. От друга страна, тя имаше достатъчно пари, за да купи ферма, бе млада, с независим характер, притежаваше голям житейски опит. Въпреки това реши, че след като съдбата винаги бе избирала вместо нея, можеше да рискува още веднъж. Целуна го, без да прояви ни най-малко любопитство към онова, което става, след като се появи надписът „Край“ на екраните в кината. Но ако някой някога поискаше да разкаже нейната история, щеше да го помоли да започне така, както започват приказките: