Уолдрън се бори с Фентън в продължение на петнадесет минути, отбивайки атаките му и гарантирайки, че не само Девлин и жената щяха да се предадат в рамките на следващите двадесет и четири часа в участъка, но и че ще бъдат заловени главните заподозрени по случая. Фентън заплашваше, че ако го будалка, ще си изпати, но Уолдрън упорито се придържаше към своята версия. Девлин и жената щяха да се явят. Престъпниците щяха да бъдат арестувани. Разследването беше под контрол.
Уолдрън напусна кабинета на Фентън с пълното съзнание колко далеч бе от осигуряването на когото и да било. Свърза се със своите наблюдатели на Беруик. Нищо. Каза на хората си да останат на място. Поколеба се дали да се обади на Девлин, но знаеше, че няма никакъв смисъл. Девлин нямаше да се яви преди арестуването на Мислович. Изведнъж, след двадесет и шест часа непрекъсната работа, се оказа, че не можеше да направи нищо повече, освен да се прибере вкъщи, да поспи и да се обади на Девлин веднага, след като екипът му залови Мислович. Ако го заловеше изобщо.
26.
След като Зенко предаде на Мислович информацията от Рейли, югославянинът седна в „Марла’с“ и потъна в размисъл. Необходимостта да помага на Оливър, сякаш работеше за него, го терзаеше. И за пръв път се замисли над обстоятелството, че се кани да причини смъртта на своя роднина. Помъчи се да изясни чувствата си, за да разбере дали този факт го притеснява. Притесняваше го, но не много. Не беше виждал сестра си от толкова години, че трудно си я спомняше. Никога не беше виждал Ани. Всичките им уговорки бяха ставали по телефона. Не, единственото нещо, което наистина го притесняваше, беше, че Оливър се опитваше да го покровителства.
След това, разбира се, идваше въпросът с детето. Мислович отпи от кафето и се замисли. Повдигна рамене, но нищо повече. Та малко ли жени и деца беше избил Мислович в бруталната гражданска война у дома? Стотици? Хиляди? Още две жертви нямаше да бъдат от особено значение. Не и за Мислович. Бащата вече беше мъртъв. Майката също щеше да умре. По-добре детето да не остава сираче. И по-добре онова копеле, дето бе стегнало веригата около врата му и го бе използвало вместо щит, също да умре. Това беше най-важното: Девлин трябваше да умре.
Мислович вдигна клетъчния телефон на Зенко. Изобщо не го интересуваше кой от другата страна щеше да чуе как гласът му произнася смъртната присъда. Усмихна се. Сделката със смъртта отново го накара да се почувства добре.
Телефонът иззвъня три пъти. Отговори женски глас. Жената му продиктува друг номер на Оливър. Мислович набра номера и попадна на офиса в склада. Отзова се Оливър.
— Господин Оливър, тук е вашият приятел от Сохо.
Оливър се усмихна и заговори. Кокаинът за него беше като магия. Той привличаше към него и силния, и слабия. Оливър обожаваше тази част от играта. Той го притежаваше, те го искаха.
Ярдито се надвеси над телефона и каза на Мислович:
— Да, мон, очаквах да се обадиш. Е, готов ли си с оная работа?
— Да. Имам информацията, която ти трябва.
— Добре, добре.
— Имаш ли нещо за писане?
— Давай.
Мислович предаде информацията на Оливър.
— Съветвам ви да тръгнете бързо. Не знам колко време ще се задържат там.
— Аз никога н’са бавя, мон. Н’са притеснявай. Те вече са мъртви.
— Ще бъдеш ли готов да доставиш стоката?
— Да, от моя страна всичко е готово. Искаш сега да уредим сделката, или искаш първо да са опраим с оназ работа.
— О, първо се оправете с таз част от сделката. Първо трябва да приключите с това. Ако приемем, че с тази първа част сме свършили, кога можем да приберем товара?
— Утре. Шест часа вечерта.
— И къде ще бъде това?
Оливър продиктува на Мислович местоположението на своя склад.
— Знаеш ли дей тва?
Мислович отвърна:
— Да. А ти знаеш ли къде е Кеймбридж? Чувам, че там имало много умни хора.
— Н’са притеснявай, приятел, скоро там ще има много мъртви хора.
Девлин и Ани седяха тихо на тревистата поляна откъм южната страна на къщата. На около петдесет метра от тях Бен стоеше на брега на река Кам. На няколко стъпки от него Елизабет береше стръкчета детелина и диви цветя. Бен държеше една смешно мъничка плетена кошница, която Ани бе намерила в къщата. Когато Елизабет намереше някое съкровище, което искаше да запази, тя дотичваше при Бен. Той се навеждаше и протягаше кошничката. Тя поставяше стръкчето трева, детелината или цветето върху вече набраната зеленина. От време на време се осмеляваше да се отдалечи малко повече, отколкото Бен би искал и той предприемаше необходимите мерки, за да скъси разстоянието.