Ани и Девлин наблюдаваха тази несъразмерна двойка. Ани не можеше да се сдържи да не се усмихне, но Девлин не се наслаждаваше особено на мига. Не се чувстваше много комфортно, така както бяха излезли на открито. На Ани й се бе наложило да го моли да й позволи да изведе Елизабет навън. Детето не бе излизало на разходка или да си поиграе навън от два дни. Най-сетне Девлин бе отстъпил, но само за един час. Единият час почти бе изтекъл. Слънцето бавно потъваше на запад, хвърляйки златисточервеникав отблясък над мочурищата и реката.
Беше тиха, великолепна вечер сред селския английски пейзаж, но нямаше нищо очарователно във факта, че Бен носеше със себе си „Колт Питон“ и 357 калибър „Магнум“ под мишницата си или че Девлин бе напъхал „Глок“ 17 в колана си и 22 калибър „Берета“ в десния джоб на панталона си.
Ани беше убедила Девлин да излязат на открито, но мълчанието му я притесняваше. Опасяваше се, че му се е противопоставила. Не й се искаше да прави това. Предишната нощ по някакъв начин ги бе сближила и отдалечила отново.
Най-после тя промълви:
— Добре ли си, Дев?
Девлин се извърна и я погледна. Въпросът му се стори странен.
— Какво има? Да не би да ми се сърдиш за това, че те помолих да излезем навън?
— Не. Наистина не.
— Тогава какво има?
На Девлин му се дощя да отхвърли въпроса й, но не можа. Обърна се да й отговори, но се спря за момент, за да я погледа. Залязващото слънце я обгръщаше в такава топла, златиста светлина, правейки я да изглежда толкова чувствена и красива, че Девлин не се сдържа и промълви:
— Ами, изморих се да се държа на разстояние от теб. Знам, че така налагат обстоятелствата, но ми омръзна.
— Разбирам.
— Съжалявам, но е така.
— Не съжалявай.
— Е, мисля, че не съжалявам. По-скоро съм ядосан, отколкото съжалявам.
— Може би, Джак, когато всичко това свърши, когато нещата се върнат в нормалното си русло, ще седнем и ще си поговорим. Нали разбираш, чак когато цялата тази гадост, която сега ни виси над главите, вече бъде минало.
Девлин се усмихна.
— Какво? — попита го тя.
— Опитвам се да си спомня какво означаваше думата „нормално“.
— Твоят живот е толкова…
— Толкова какво?
— Толкова… необикновен?
Девлин се разсмя. Ани рядко го бе виждала да се усмихва, откакто бе пристигнал и сега искреният му смях сякаш изпълни поляната наоколо.
— Какво?
— Ани, „необикновен“ е толкова деликатна дума. Много си мила.
— Е, може би дори не съм в състояние да си представя в какво се е превърнал животът ти. Но може би, ако се измъкнем живи от всичко това, ще трябва да помислим как да променим живота си. Може би заслужаваме втори шанс.
— Може би.
— Какво мислиш за Елизабет?
Девлин се извърна да погледне момиченцето.
— Тя е възхитителна. Прилича на детето, което всяко семейство би искало да има.
— Не мисля, че бих го преживяла, ако нещо се случи с нея.
Ани искаше Девлин да й каже, че нищо няма да се случи с детето, но той не го направи.
— Знам какво имаш предвид — каза той.
Ани усети, че паниката отново се надига вътре в нея и Девлин го почувства, без дори да я бе погледнал.
— Успокой се, Ани. С нея всичко ще бъде наред. Докато чичо Бен е наоколо, много се съмнявам, че нещо може да й се случи.
— Това ме кара да се чувствам малко по-спокойна.
— Добре.
— Какви шансове имаме, Дев?
Наистина. Девлин помисли за момент, преди да отговори.
— Преди много, много години, ходех в едно „дожо“, школа, при един чернокож американец, инструктор по карате. Беше голям грубиян. Много силен, и разбира се, мачо. Нали ги знаеш, онези улични тарикати, груб чернокож мачо, но бе преминал през много степени в каратето и това доста го бе променило. Беше станал някак по-вглъбен. По-съсредоточен. Но под всичко това, разбира се, той продължаваше да си бъде от онзи тип мъже, които знаят как да оцеляват на улицата. Все още инстинктивно груб, ако ме разбираш какво искам да кажа.
— Така ми се струва.
— От него научих много.