— Да.
— И така, един ден, беше много отдавна, той ни показваше техника на петима или шестима от нас. Бяхме го обградили в кръг, за да видим добре какво се опитва да ни покаже. Беше сложна схватка, затова се приближихме до него да виждаме по-добре. Изведнъж той вдигна глава и видя, че е обкръжен. Завъртя глава насам-натам, за да ни огледа и се усмихна. Реши да използва създалата се ситуация и да ни даде малък урок, затова ни попита: „Какво ще направите всички вие, ако се окажете обградени като мен сега?“. „Е, отговорът е очевиден — измъкваш се и се чупиш.“ „Но как?“ „Ами покажете някоя интересна техника.“
Девлин замълча за малко, припомняйки си онзи ден и урокът, който бе получил тогава. После се сепна и продължи.
— И така, той ни показа въпросното движение и после ни каза нещо много интересно. Той рече: „Щом си отворите пътя, движете се бързо, щот един от тях държи ножа“.
— Не разбирам.
— За него беше ясно като бял ден, че някой от тайфата около него има нож в ръката си. Днес може би ще е пистолет вместо нож, но смисълът беше в това, че той изобщо не се съмняваше, че някой крие оръжие. Урокът беше, че след като веднъж си пробил, трябва да продължиш. Да действаш. Защото който и да държи този пистолет или нож, няма да се поколебае да го използва. Ние веднъж си отворихме пътя с гръм и трясък, Ани, но почти нищо не правим. Седим си тук и чакаме онова ченге да си свърши работата. Сигурно това е единственото, което може да се направи. Но ние бездействаме и това не ми харесва.
— Какво трябва да направим?
Девлин се усмихна.
— Точно за това си мислех. Не мога да си представя нещо друго, освен да се крием, докато те включат в онази програма за свидетелите. Ако това отнеме прекалено дълго време, или ако не проработи, отново ще се активизираме. И този път няма да спрем. Ще действаме, ще действаме без почивка.
— Окей.
Девлин се изправи и изтупа панталоните си. Движението му привлече вниманието на Бен и той проследи как Девлин помогна на Ани да стане. Ани хвана Девлин под ръка. Жестът й беше спонтанен и човек съвсем естествено можеше да ги вземе за двойка. Те тръгнаха към реката и възвиха леко от мястото, където стояха Бен и Елизабет. Но Девлин се постара да остане в полезрението на Бен.
Най-сетне той си позволи леко да се отпусне. Почувства се добре, усещайки, че Ани го е хванала под ръка и крачи плътно до него. Беше хубава вечер, в една тиха и спокойна част от света. Ала Девлин разбираше, че мигът е измамен, докато целият този кошмар не свърши.
27.
Четирима мъже седяха около импровизирана маса в офиса на Оливър на мецанина в склада. На масата пред тях лежаха четири автоматични пистолета МАК-10. Това бяха компактни, смъртоносни оръжия на автоматичен режим, способни да изстрелят цял пълнител с двадесет патрона 9 мм куршуми за броени секунди. На пръв поглед пистолетите изглеждаха някак недодялани и груби, но дизайнът им се компенсираше с безспорната им смъртоносна ефикасност.
На масата лежаха още две полуавтоматични карабини: „Роджър“ 389 с пълнител за петнадесет патрона и „Смит & Уесън“, също 9 мм, също с петнадесет патрона. Всички оръжия бяха заредени и за всяко от тях имаше осигурен по един резервен пълнител.
Оливър седеше в единия край на масата. Зад него личният му шофьор, Луис, се бе облегнал на облицованата със зацапана пластмаса стена. Двама от мъжете край масата наполовина слушаха Оливър, наполовина поглеждаха към пистолетите МАК-10. Те нямаха търпение да грабнат автоматичните оръжия. Автоматите за тях означаваха сила. Досега те никога не бяха стреляли с автоматични оръжия, само с карабини. Но не смееха да посегнат, преди Оливър да им е казал.
Четвъртият мъж, Хинтън, нито слушаше, нито гледаше към нещо. Той беше дошъл направо от олтара на Лидия Сиентро. Очите му блестяха. Имаше вид, сякаш ганджата го бе вцепенила напълно, но в кръвта му нямаше дрога. Единственият интоксикант беше убийственият транс, в който бе изпаднал след последното убийство, и последвалите го часове, прекарани пред статуята на Чанго.
Хинтън не бе се съмнявал нито за миг, че Оливър ще го извика за това убийство. Знаеше със сигурност, че часът на разправата наближава. След изгарянето на тялото на Трек, той изцяло се бе съсредоточил в своето религиозно преклонение, в очакване Чанго да му даде знак да убива.
Сега, с ръце отпуснати в скута, Хинтън седеше кротко, докато Оливър обясняваше какво иска от хората си. С палеца на дясната си ръка той галеше своя двадесетсантиметров нож, остър като бръснач, който винаги стоеше в десния джоб на панталона му. За Хинтън това беше форма на мастурбиране. Автоматично изскачащият нож притежаваше съвършенството на хирургически скалпел, а върхът му бе толкова прецизен, че и най-лекото докосване предизвикваше кървене. Хинтън изпитваше истинска наслада, когато галеше ножа си.