— Ми кат си знаел, шо не зе манко бира, тъп кучи сине?
— А сети са бе, шибан шишко такъв?
— Що?
Елбърт се пресегна към седалката до него и издърпа кафява хартиена торба, пълна с кутии бира „Тенънтс Трипъл Х“.
— Дебелият ти задник е покрит, момче.
Той подаде торбата на Роклиф. Едрият мъж плесна Елбърт по рамото и изврещя:
— Добра раб’та! Тва, мон, му си вика истинско ярди.
Двамата мъже заподскачаха на седалките си и заврещяха възторжено един на друг. Декстър седеше кротко в ъгъла на задната седалка и ги гледаше как подхващат бирата. Усмихна се, но не каза нищо.
Роклиф отвори една от кутиите и пръсна с пяната към предната седалка.
— Ти си един готин манкъ мон, нъл тъй?
— Дай една и на мене, Роклиф.
Роклиф дръпна четири огромни глътки от кутията си и я преполови. Той се спря да отвори една и за Елбърт, подаде му я и довърши своята. Смачка я в ръката си и попита:
— Декстър, ти искаш ли една бе?
Малкият набит мъж метна бърза усмивка към партньора си и поклати отрицателно глава.
Докато колите стигнаха предградията на Кеймбридж, бирата отдавна бе свършила. Беше станало почти пет часа.
В предната кола Оливър каза на Луис да спре на бензиностанцията на Ексон. БМВ-то с останалите ги последваха веднага и двете коли заредиха с бензин.
Оливър изпрати Луис да попита в коя посока са Хай стрийт и Уингейт Клоуз.
Луис се върна в колата много бързо. Пътят се оказа изненадващо лесен.
Подкараха отново по магистралата, минаха около километър и половина и завиха надясно по Уингейт Клоуз.
Оливър започна да следи внимателно за хотел „Монтегю“, но се оказа, че би било трудно да го пропуснат. Хотелът беше двуетажен, сградата бе в стил от епохата на Тюдорите, построена от сив камък, увенчана със стръмен старинен покрив. Пред хотела се виждаше застлан с чакъл паркинг с място за не повече от пет превозни средства. Двойните лампи, поставени ниско на земята осветяваха лицевата фасада на сплеснатата малка постройка. Малкият хотел се открояваше отчетливо във вечерния здрач.
Двете коли забавиха скорост и се изравниха с хотела. Когато Оливър видя името на хотела, изписано ясно върху люлеещата се табела на входа на паркинга, усети внезапна тръпка. Бяха пристигнали.
Вниманието на Хинтън също се изостри. Очите му се свиха, опитвайки се да проникнат през предните прозорци на малкия и тих хотел. Беше ранна вечер, но мястото изглеждаше пусто и затворено.
Оливър каза на Луис да завие вляво на следващия ъгъл и да спре. БМВ-то ги следваше отблизо и двете коли паркираха под един голям дъб. Водачите им угасиха светлините и двигателите. Всички останаха в колите си. Единственото, което се чуваше, беше свистенето на метала на радиаторите, охлаждан от студения ноемврийски въздух.
Никой от мъжете не бе привикнал към такава тишина и спокойствие. Сред тази тишина нямаше място за гръмкия глас на Роклиф. Всички в двете коли бяха замлъкнали.
Декстър и Роклиф вдигнаха оръжията си и провериха дали предпазителите са пуснати и амунициите са добре заредени. Зареждащите устройства изщракаха, вкарвайки първия патрон в цевта.
На задната седалка на черния мерцедес Оливър се извърна към Хинтън. Той разбираше, че в сегашното му състояние няма да възприеме нищо, което би му прозвучало като заповед. Всякакви указания трябваше да имат вид на благи съвети.
— Окей, Хинтън. Викам ти и аз да отидем отпред, Декстър и Роклиф отзад. Ти влизаш. Декстър влиза. Аз и Роклиф ви следваме и покриваме вратите, тъй че никой да не мож да излезе. Ти и Декстър намирате стаята и изпразвате първи. Стая 211. Ко гърмят повече от двама от нас, ш’са избием. Ко някой остане, след кат вие свършите, аз го опраям. Окей?
Хинтън кимна.
— Кажи на Декстър и Роклиф да пазят тишина отзад.
— Окей.
Двамата мъже излязоха от големия мерцедес и притвориха вратите, без напълно да ги затварят. Приближиха се до втората кола. Декстър и Роклиф излязоха и четиримата мъже застанаха сред сенките на тихата улица. Наоколо се виждаха само няколко къщи. Повечето от тях се намираха встрани от пътя, зад високи огради. Улично осветление липсваше. Единствената светлина струеше от сумрачното небе и забулената в облаци луна.
Оливър съобщи на останалите плана, напомни им за номера на стаята и попита:
— Схванахте ли?
Декстър и Роклиф кимнаха едновременно.