Въпреки веселото си настроение, Декстър и Роклиф, също както Оливър, бяха напомпани за убийство. Но Хинтън, побърканият Хинтън, изглеждаше леденостуден. Той държеше автоматичния си пистолет с дуло, насочено към небето, за да не го опари нажежената цев. Не промълви нито дума. Стигаше гневът на Оливър. Вярата му не беше засегната. Той не подлагаше на съмнение пътищата на своя бог. Не разбираше как, но беше убеден, че са близо до жената. Чувстваше го.
Четиримата мъже се качиха отново в колите. Оливър затръшна вратата си и излая на Луис:
— Разкарай ни веднага от тоя шибан град! Спри при първия магазин, който видиш с алкохол, и купи бутилка ром. Тръгвай!
Оливър трудно удържаше гнева си. Ако Девлин беше имал намерение да се върне в стаята си, сега той вече никога нямаше да припари до това място. Ако то беше предназначено само за получаване на съобщения, той и без друго нямаше да се върне. И в двата случая Оливър се оказваше подведен.
Луис не зададе въпроси. Направи обратен завой и даде газ към магистралата.
В опустошения хотел на Уингейт Клоуз зашеметеният управител и двойката гости бяха започнали да осъзнават, че са останали живи. Не можеха да проумеят какво се бе случило. Бяха онемели след преживяния шок. Управителят се луташе безцелно из рецепцията. Знаеше, че трябва да се обади на полицията, но не беше сигурен какво точно трябваше да каже. Никой от тях не беше виждал стрелба с оръжие, камо ли целия адски хаос, който предизвикваха автоматичните откоси.
Изведнъж по АТЦ иззвъня външен сигнал. Управителят вдигна слушалката. Когато гласът помоли за стая 211, той автоматично го свърза.
При второто позвъняване автоматичният секретар горе се включи. Записаният глас на Девлин произнесе:
— Уолдрън, остави ми номер къде и кога мога да те намеря.
Джеймс Уолдрън седеше на ръба на леглото си. Тъкмо се канеше да се отпусне и да заспи, но реши да опита още веднъж. Той изслуша съобщенията на Девлин и зачака да чуе сигнала. Погледна часовника си. Показваше 6:20 вечерта. След като сигналът се чу, той заговори с примирен глас.
— Девлин, тук е Уолдрън. Моля те, обади се в участъка. Те ще ми звъннат вкъщи, ако все още съм тук. Благодаря ти.
Уолдрън постави слушалката на вилката и се изтегна по гръб. Замисли се какво ще прави, след като Фентън съсипе кариерата му. Изобщо не беше сигурен, че ще има повече нещо общо с прилагането на закона. Може би ще стане учител. Ще си намери някое хубаво частно училище във вътрешността на страната и ще се отдаде на тих учителски живот. Може би история, помисли си той. Да речем, антична история от времето на римляните. Това щеше да бъде точно толкова близо до настоящето, колкото на Уолдрън му се искаше.
28.
Девлин обърна гръб на речния бряг и пое към къщата. Ани го задържа за миг и каза:
— Почакай, Дев. Само още няколко минутки. Това е най-хубавата част от деня тук.
— Става късно, Ани.
— Само още няколко минутки.
Той не се съгласи, но се спря и погледна към небето, което беше започнало да става пурпурно, осеяно с помръкващи облаци. Застина на място сред високата трева на мочурливата поляна, загледан в цветовете на залеза и заслушан в нежния ромон на реката, чийто талази се плискаха в брега. Остави се на мига, докато не престана да забелязва нищо, освен красивото гаснещо небе и шума на водата.
После бавно се върна към реалността и тихо каза:
— Хайде.
Махна с ръка и на Бен да го последва към къщата. Ани бавно закрачи до него, а Бен и Елизабет тръгнаха след тях.
Когато стигнаха до ливадата пред къщата, Ани го попита дали не могат да прескочат до града и да купят малко вино.
— Ще ми трябва и мляко за закуска. Не би било зле да купим и някой вестник.
Очакваше Девлин да каже „не“, но той се съгласи.
Девлин прецени, че ако се налагаше да ходят до града, сега щеше да бъде най-подходящият момент, когато по улиците има по-малко хора, а магазините все още са отворени.
Девлин помоли този път Бен да шофира. Едрият мъж се намести зад волана на жълтия форд комби. Елизабет, разбира се, зае мястото на предната седалка до него. Девлин и Ани седнаха отзад.