Девлин последва нагоре портиера по витата стълба, водеща към стая №12. Старият джентълмен направи същия коментар, който Девлин бе чул при последното си посещение.
— Гостите на „Дрейкът“ трябва да са винаги в добра форма, сър.
Девлин кимна и съсредоточи вниманието си върху мускула на крака, ранен от куршум на Хаваите. Болката почти не се усещаше. Разходката по застланите с килими стълби всъщност го накара да се почувства много добре след дванадесетчасовия полет.
Девлин разопакова багажа си, погледна номера на факса в своята стая и се обади на госпожа Банкс. След като портиерът светна настолната лампа на бюрото, той дръпна широко завесите и запали купчината въглища в орнаментираната камина на апартамента. Хладният ноемврийски мрак изведнъж изчезна и стаята стана уютна и гостоприемна.
Портиерът напусна тихо, с обещанието, че ще осигури на Девлин всичко необходимо, за да се чувства комфортно.
Девлин не беше хапвал нищо от вчерашната си закуска с Уилям Чоу. Погледна часовника си. Почти четири часът. Ресторантите сигурно бяха в почивка между обеда и вечерята. Позвъни на румсървиса и си поръча плато от пушена сьомга, ръжен хляб и бутилка минерална вода. Газирана.
Едва сега почувства, че е в Лондон. Едва след като си поръча храната, той отново си спомни за Ани.
Беше я срещнал, когато тя работеше като сервитьорка в един бар ресторант на име „Били Бъдс“, на авеню Лексингтън в Ню Йорк. Беше преди толкова години, че на Девлин дори не му се искаше да пресмята. Тъкмо се бе дипломирал в Нюйоркската полицейска академия, пръв по успех в курса, доста неочаквано постижение. Просто беше набрал максимум точки на тестовете. Успехът му гарантираше добро назначение. Разпределиха го в Тринадесети полицейски участък в Манхатън. Известното „Едно-три“. Същият участък, където се намираше Полицейската академия.
Участъкът покриваше района между Четиринадесета улица до Двадесет и девета улица, и от Седмо авеню до Ийст Ривър. Това беше един чист и тих квартал на Манхатън. Нямаше лоши райони, за които си заслужаваше човек да говори, въпреки че на няколко преки от Седмо авеню по онова време се бяха навъдили разни плъхове. Тук-там из Лексингтън се срещаше проституция, малко комарджийство, малко зали за залагания, дребни пласьори на дрога, плюс шайки джебчии и дребни мошеници, но всичко това нямаше нищо общо с вездесъщата престъпност, ширеща се в някои райони на Ню Йорк.
И въпреки това, само след няколко дни Девлин попадна на полицаи, негови колеги, които притискаха за подкупи всеки, когото бяха в състояние да изнудят. Първият му партньор се оказа бос на една от мошеническите групировки, който даваше ясно да се разбере, че може да си затвори очите за закона срещу неизвестна сума пари. Търговците от Трето авеню му плащаха, за да избегнат глобите, когато камионите им със стока прекаляваха с разрешеното време за паркиране при доставката на стоки. Собствениците на Грамърси Парк му плащаха за допълнителна охрана на скъпоценния им терен. Букмейкърите и сводниците плащаха, за да ги предупреждава за евентуални неприятности. И всички си държаха езика зад зъбите. Защо да клатят лодката?
На Девлин кротко му бе намекнато, че няма да получи пая си, докато не направи шест месеца стаж. Това беше обичайната практика. Зайците трябваше да чакат, докато влязат в играта.
В края на шестия месец Девлин си подаде оставката. Това предизвика доста голям смут. Той така и не даде обяснение на никого от офицерския състав. Фактът, че един едва двадесетгодишен хлапак може да устои на целия този тормоз, беше забележителен. Бе решил, че има някои неща, които не може да приеме. Той не бе способен да предаде свой колега ченге, а и не можеше да вземе пари, които не бе спечелил честно.
Точно преди да напусне, беше срещнал Ани.
Единственият лукс, който си позволяваше в онези дни, беше обядът след края на дежурството. Спестяваше от заплатата си и освен това през уикендите работеше допълнително в бара на чичо си в Търтъл Бей, а освен това нямаше нито заеми, нито деца, за които да се безпокои, така че разполагаше с достатъчно средства.
Още в първия миг, когато влезе в „Били Бъдс“, забеляза Ани. Всеки, който влизаше в това заведение, забелязваше Ани. Тя беше стройна, тъмнокоса, най-пленителното същество, което бе срещал напоследък. Малцина от посетителите, които влизаха и я виждаха, бяха в състояние да напуснат бързо заведението. Тя ги омагьосваше с усмивката си, с външния си вид и с маниерите си. Можеше да бъде сервитьорка в който и да е ресторант в Ню Йорк. Но по случайност беше тъкмо тук, в района на Лексингтън, и изглеждаше на младия Девлин толкова зашеметяваща, колкото можеше да изглежда една филмова звезда.