— Боже мой, какво е станало с лицето ви?
По скулите и над дясното око на Девлин се виждаха морави отоци от удара на Хинтън, когато бе забил глава в него. Лейкопласт прикриваше прорезната рана на бузата му.
— Дълга история.
— Да не би да се връщате в Ел Ей? Тъкмо ще ми разкажете.
— Не, Джоан. Какво стана с твоята кариера на модел?
— Не се получи. Но и вашата работа май не е свършила съвсем както трябва?
— Е, оцелях.
— И сега се връщате в Ел Ей?
— Не, ще си взема малко почивка.
— Къде?
— Мислех за Бермудите. Британска цивилизация, а и климатът си го бива.
— Звучи добре.
— Искаш ли да дойдеш?
— Не ме питай повторно, току-виж съм се навила.
— Искаш ли да дойдеш?
Блондинката замълча, преценявайки дали Девлин й говори сериозно.
— Сериозно ли говориш? Не се шегувай. Не ми се налага да се връщам в Ел Ей до една седмица.
— Приеми, Джоан. Така по-лесно ще си изпълниш задължението.
— Какво искаш да кажеш?
— Господин Чоу те е изпратил да ме следиш, нали така?
Изведнъж широката, съблазнителна усмивка помръкна. Младата жена се намръщи.
— Ти си знаел! — Тя тропна с крак. — Толкова лесно ли се издавам?
— Ни най-малко. Много си добра.
Девлин я хвана под ръка и я поведе към билетното гише.
— Отначало не бях сигурен. Помолих госпожа Банкс да ми направи проверка за теб и тя не ми отговори. Госпожа Банкс никога не оставя подобни искания без отговор. Реших, че го прави, защото не иска да ме излъже. Това беше за мен доказателство. Грешката не е твоя. Разбира се, това че се показваш за втори път, е малко съмнително, не мислиш ли?
— Да. Точно това им казах, но те ми отговориха, че не разполагат с друга, която да изпратят. — Тя помълча, после добави: — Но бях сигурна, че за господин Чоу все едно съм отписана, тъй че защо да не го предизвикам.
Напористата актриса и фотомодел беше изчезнала. Сега Джоан излъчваше спокойната, естествена красота на младо момиче, притеснено, че не си върши добре работата.
— Господин Девлин, вие знаете, че господин Чоу много държи на вас. Аз трябваше да се погрижа за връщането ви в Ел Ей.
— Ще се върна. Евентуално. Но само си помисли колко точки ще натрупаш пред Уилям, ако се залепиш за мен.
— Така ли мислите?
— Да.
Сега тя хвана Девлин под ръка.
— Вие наистина ли искате да дойда с вас?
— Разбираш ли от превръзки?
— Доста. Учила съм за медицинска сестра.
— Без майтап?
— Не бих се шегувала с такова нещо.
— Страхотно. Мразя да си свалям превръзките сам.
— Аз ще го направя вместо вас.
— Чудесно. Тогава наистина искам да дойдеш с мен. Но при едно условие.
Русокосата красавица се намръщи и погледна подозрително Девлин.
— Какво е то?
— Бъди която си искаш, но не и Джоан Кънингам. Тя не е мой тип.
Щастлива усмивка озари лицето й.
— Няма проблеми! Тя не е и моя тип. Да тръгваме.
— Добре.
Тя се облегна на рамото на Девлин и докато се приближаваха към билетното гише, каза:
— Знаете ли, господин Девлин, вие наистина имате вид на човек, който се нуждае от малко почивка.
— Така е.
— И от някой, който ще се погрижи да оздравеете напълно.
— Да.
— Някои неща ги умеят само жените.
— Абсолютно!
Пет дни по-късно една друга висока красавица, но с тъмна коса, влезе в луксозния бар на хотел „Гроувнър Хаус“. Тя се приближи до масата, където седеше един застаряващ източноевропеец. Той бе изгубил още няколко килограма от теглото си и изглеждаше доста уморен.
Ани Турино седна срещу него и го удостои с бегла усмивка.
— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.
— Какво искате?
— Разбрах, че имате нужда от човек, които да движи нещата ви в Лондон. Мога да ви уверя, че ще се справя много по-добре от последния, който изпълняваше тези функции.
Драган се намръщи. Вгледа се в Ани. Тя отвърна на погледа му, без да трепне.