12.
Девлин привърши последния си разговор по телефона и погледна часовника си.
Беше почти два часът. Той седна в дневната на Ани и зачака напрежението, натрупало се в тялото му, да се уталожи. Неудобството на дългия полет и събитията от изминалата нощ бяха си казали думата. Силите му бяха почти на изчерпване. Целият полицейски екип си беше отишъл, с изключение на един млад полицай, седнал до входната врата. Девлин си представи какво можеше да се случи с младия човек, ако хората, тръгнали след Ани, решаха да се върнат. Цялото му въоръжение се състоеше от гумена, шестнадесетсантиметрова палка и пластмасови белезници. Девлин така и не можеше да се съгласи с концепцията за невъоръжените полицейски сили. Беше му ясно, че въоръжените полицаи бяха добре обучени, но кой изобщо можеше да си позволи да чака цели десет минути до идването им? При престрелка една минута представлява цяла вечност. Две минути означават смърт.
Девлин чу, че вратата на банята се отваря. Ани си беше взела душ, но Девлин знаеше, че никъде по света не можеше да се намери достатъчно гореща вода, която да отмие ужаса, който бе прочел в очите й.
Той тръгна към задната част на апартамента, но се спря при полицайчето:
— Синко, не мислиш ли, че ще е по-добре да поспиш малко. Ако онези типове се върнат, може да те застрелят, но да се надяваме, не преди да извикаш ония с пушките.
Полицаят изгледа Девлин и се намръщи.
Девлин напусна стаята, тръгна по коридора и за малко щеше да се блъсне в Ани, която тъкмо излизаше от стаята на Елизабет. Двамата отстъпиха и се почувстваха неловко. Държаха се като непознати.
Ани се бе увила в бледосиня пухкава хавлия. Гъстата й черна коса беше мокра и събрана над главата й, откриваше изцяло красивото й лице. Ухаеше на сапун и всички следи от грим бяха изчезнали.
За миг Девлин остана безмълвен. Достатъчно му беше само да я гледа. Тя беше красива, изключително привлекателна млада жена, когато я срещна. Сега все още беше красива. И все така привлекателна. Но сега от нея се излъчваше сила и увереност, с които възрастта я бе дарила.
Девлин не се извини, че я бе зяпнал. Ани прие вперения му поглед без коментар.
Стояха много близо един до друг, а тя нямаше нищо под хавлията си. Дори Девлин да не бе си помислил за това от самото начало, тя можеше да се обзаложи, че сега той си мисли точно за това. За да намали напрежението, Ани протегна ръце и му показа намокрените си превръзки.
— Смяташ ли, че ще ми навреди, ако останат мокри?
Той я отведе в банята. Тя все още беше топла и влажна от душа. Девлин се удиви от размерите на помещението, но съобрази, че жилището се намираше в преустроена бивша фабрика. Ваната и умивалникът бяха от черен порцелан, а стените — облицовани с бели керамични плочки, с декоративни черни нишки. Част от стените, където нямаше фаянс, бяха покрити с огледала.
Девлин кимна на Ани да седне на затворената тоалетна чиния. Тя го направи и протегна ръце върху мивката.
Девлин надникна в аптечката над мивката, но не можа да се въздържи да погледне и надолу към Ани. Кожата й беше мека и съвършено бяла — като седеф. Хавлията й леко се бе разтворила, разкривайки едното й бедро. Така изправен над нея, погледът му можеше да се плъзне чак до скута й.
В този миг, седнала върху тоалетната чиния, облечена единствено в хавлията си, с блестящата си черна коса, все още влажна след душа, Ани изглеждаше едновременно неустоимо съблазнителна и безкрайно ранима. Тази внезапна и неочаквана интимност, толкова скоро след битката за оцеляване, почти дезориентира Девлин. Той си спомни, че между тях бе съществувала една инстинктивна, открита и освободена сексуалност. Никога не бяха се въздържали и това, че се налагаше да го правят сега, го накара да се почувства твърде потиснат, но осъзна, че в момента бе твърде неподходящо да позволи каквото и да е сексуално привличане да надделее между двамата. Девлин изпита тъга заради пропастта, която годините бяха отворили помежду им.
Отмести поглед и съсредоточено потърси ножици в шкафа. Намери малка ножичка и внимателно започна да разрязва превръзките, като се насилваше да гледа ръцете й, вместо лицето и останалата част от тялото й. Но дори ръцете й му се струваха красиви.
Най-сетне той успя да се овладее и я попита:
— Какво, по дяволите, стана, Ани? Как се забърка в тази каша?
Тя замълча за миг. Налагаше се да преодолее мъката и чувството си за безсилие. Тръсна глава и заговори: