Девлин все още държеше ръцете й, разрязвайки последната мокра превръзка, така че можа да усети рязкото й потръпване. Тя стисна дланите му, докато говореше.
— Отрязали са му главата, Джак. Обезглавили са го. Накълцали са го с мачете и са нахранили глутница кучета с трупа му. Полицията дори не ми позволи да видя останките му.
Девлин се замисли що за хора бяха тия, които са могли да използват мачете срещу друго човешко същество, но потисна мислите си. Стисна леко ръцете на Ани и промълви:
— Не мисли повече за това.
— Не мога! — простена тя.
За миг Девлин си помисли, че тя ще изпусне нервите си и ще изпадне в истерия.
— Ти не знаеш какво ми направи този мъж. Какво ми каза. Беше ужасно, Джак! Ужасно! Всеки път, когато се сетя за това, ми се ще да повърна. Трябва да ми помогнеш. Трябва да ги спреш. Измъкни ме оттук! Те ще ме убият.
— Не, няма да те убият. Ще се погрижим за това. Те няма да те наранят, Ани.
— Трябва да се махна оттук! Отведи ме със себе си, Джак.
— Всичко ще се оправи, Ани. Утре ще отидем в полицията и ще уредим формалностите, след което ще ти намерим някое безопасно място.
— А ако полицията не ми позволи да напусна?
— Не се притеснявай за това.
— Но те ще ме убият, Дев! Ще убият и мен, и Елизабет.
Ани стисна ръцете на Девлин. Превръзките й бяха свалени и той видя как от раните й избиха капки кръв от усилието. Девлин усети ужаса, който я бе завладял. Тя го стискаше така здраво, сякаш целият й страх се бе влял в ръцете й. За миг се изплаши да не закрещи.
— Този човек беше звяр, Дев! Искаше да му дам парите, които уж Джони е откраднал от тях, но всъщност искаше да ме убие. Те го бяха пратили да ме убие. Не, той не беше човек, а изрод. Трябва да ми помогнеш.
Девлин й позволи да се отпусне на ръцете му и се надвеси над нея.
— Ще ти помогна, Ани. Ще ти помогна. Само се успокой. Всичко свърши.
Но тя не дойде на себе си и Девлин не знаеше какво да й каже. Всичко, което му минаваше през ума в този миг, бе, че е коленичил на един крак и държи ръцете й, сякаш й прави предложение.
— Не, ти нищо не разбираш. Не го видя. Не видя очите му. Той е луд. Трябва да го убиеш, за да го спреш, Дев.
Девлин не издържа и изкрещя:
— Ани, престани!
И тя изведнъж престана, потискайки ужасния спомен.
— Аз не убивам хора, Ани.
Тя погледна коленичилия пред нея мъж, сякаш не разбираше как се бе озовал там.
— Какво?
— Достатъчно убийства, Ани. Аз не желая да убивам никого.
— Но те няма да се спрат, Дев.
— Ти не си подвластна на тяхната милост. Не могат да те докоснат, освен ако ние не им позволим.
— Ти не си виждал онзи тип, Дев. Нищо не би го спряло.
— Няма нужда да го виждам, Ани. Знам всичко за тях. Забрави ги. Аз съм тук. Не мисли повече за убийства. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
Ани издърпа ръцете си. За миг на лицето й се изписа недоверие.
— Мислех, че ще разбереш. Ако можех, щях да ги избия всичките!
— И след това ще се почувстваш още по-застрашена. Повярвай ми! — гневно изрече Девлин.
Ани приседна на тоалетната и оброни глава. После рязко вдигна поглед. Беше уверена, че без никакво колебание, ако срещне отново Хинтън и има под ръка пистолет, ще го застреля право в междуочието, но погледна кротко мъжа пред себе си и промълви:
— Съжалявам. Не мога да те накарам да убиеш някого заради мен. Но ако не убиеш този човек, Джак, ти също ще умреш.
И бавно му протегна ръце, за да ги омотае с чисти бинтове.
13.
Докато се добере до леглото си, Ани бе напълно изтощена. Въпреки това се събуди в обичайния час, в седем заранта. Ослуша се за Елизабет и реши, че дъщеря й още спи, обърна се, зави се и отново задряма. В девет тя окончателно отвори очи, напълно разбудена.
В апартамента цареше тишина и Ани се отдаде на блянове. За някакви две-три секунди изминалата нощ й се стори като кошмар, от който се пробужда, сякаш нищо такова не се бе случило. Дните преди това не бяха истина. Ужасът от смъртта на съпруга й, нападението на Хинтън, появата на Девлин. Всичко това не беше се случило.
После спомените отново нахлуха сред утринната тишина. Тя здраво стисна очи при болката, но тя не изчезна. После тишината й се стори злокобна, изпълни я с ужас и я изхвърли от леглото.
Трепереща, тя се загърна в кадифения си пеньоар и тихо влезе в спалнята на Елизабет, за да я види. Детето още спеше. След това тръгна да потърси Девлин. Апартаментът беше разхвърлян и на нея й се стори, че би било странно, ако го намери тук толкова късно. Но все пак реши да погледне, дали Девлин спи на дивана в дневната.