— Кой е този слуга?
— Един, когото познавам от Ню Йорк. Няма нищо общо с теб или с Джони.
— Разкарай го.
— Не ставай глупав.
— Как се казва?
— Девлин.
— Нямаш нужда от него. Не ми създавай неприятности.
— Кажи на тези животни да ме оставят на мира.
Мислович не отговори.
Ани изчака още секунда и додаде:
— Точно това си и помислих. Дочуване. Недей да ми звъниш повече. Вече си имам достатъчно проблеми.
Мислович затвори телефона и попита Зенко:
— Значи твоят човек не знае нищо?
— Той само следи съобщенията по компютъра. Но от това, което ми каза, ми се струва, че черното ярди те е излъгало.
— Аха. Защо?
— Май Девлин не е застрелял техния човек. Мисля, че личната охрана на Оливър го е застреляла.
— Боже мой, тези хора наистина са животни. Трепят се един друг, вместо да се целят в противника?
Зенко сви рамене.
— Понякога се случва. Знаеш го.
— Няма извинение.
— Няма. Но се случва.
— Твоята свръзка знае ли нещо повече?
— Не. Но ще намери човек, когото може да купи.
— За колко.
Зенко сви рамене.
— Ще се спазарим.
— Добре. Все пак е някакво начало. Съмнявам се, че този дивак Оливър ще повярва, че нямаме нищо общо с тази работа, но засега поне не сме на тъмно.
— Смяташ, че Оливър е убеден, че ти си й изпратил бодигарда?
— Убеден е. Не знам. Боже мой, тази жена само усложнява нещата.
— Трябва да го убием.
— Кого?
— Черният. Може би и нея.
— И какво? Да започваме пак отначало? Нямам време за това. Налага се да работим с него. Ако се сдобием с достатъчно информация и свръзки, ще ги избием всички и ще дадем ход на собствената си операция.
Зенко се намръщи, но не пожела да спори.
— Всички те са свине, Зенко. Диваци. Всички са един дол дренки.
— А жената?
Преди да успее да му отговори, Мислович бе прекъснат от Боби, който се върна в салона и съобщи, че някой отвън иска да се види с господин Милс.
Всички мъже се извърнаха към Боби.
— Кой иска да ме види? — попита Мислович.
— Някакъв мъж.
— Мъж ли? Не си ли каза името?
Зенко и останалите внимателно следяха размяната на реплики. Джими Атлас имаше вид, сякаш прави облог дали Мислович ще може, или няма да може да разбере какво всъщност става.
— Не — отвърна Боби.
— Какво ти каза той, Боби? — нервно запита Мислович.
Боби го изгледа накриво и изведнъж се сети.
— Спомена, че е приятел на Ан Печ.
— Какво?
— Приятел на Ан Печ.
Мислович погледна към Зенко. Онзи ококори очи. Мислович се обърна към Боби и му каза:
— Много добре. Сега искам да излезеш и да кажеш на човека да изчака навън. После иди някъде и се върни тук утре. Разбра ли?
Боби кимна.
— За днес свърши достатъчно работа, Боби. Кажи на човека да чака и си иди вкъщи.
Момчето кимна отново и напусна.
Мислович се обърна към Джими Атлас и му каза:
— Виж дали му го е казал, след което и ти също си върви.
Атлас се надигна.
— Смяташ ли, че това е шибаният тип от Ню Йорк? — попита Зенко.
— Така изглежда.
— Мислиш, че тя го е пратила тук?
Мислович вдигна рамене.
— Способна е почти на всичко.
— Да не е побъркана?
— Кой знае…
— Сигурно е той. Как иначе щеше да те намери толкова бързо?
— Ще го попитам.
— Какво смяташ да правиш с него?
Мислович помисли за миг и отговори:
— Ще го дам на Оливър.
— На ярдито? Защо?
— Така ще постигна две неща. Ще дам урок на онази кучка, че не може да си позволява такива волности, и ще убедя Оливър, че съм му приятел. Ще продължим да му помагаме. Ще ги накараме да ни се чувстват задължени.
— Те нямат никаква чест.
— Като се оправя с тях, няма да имат нищо. Засега искам да ги накарам да си мислят, че им помагаме. Значи, Зенко, излизаш навън и проверяваш този симпатяга. Ако е Девлин, претърсваш го от главата до петите и го довеждаш тук. Сигурно са му здрави топките, за да дойде да ме потърси тук.
— Може би не. Може би тя му е казала, че сме приятели — отвърна Зенко.
— Възможно е. Ти само го провери дали е чист. Не искам и пила да има по него.