— Окей.
На излизане Зенко даде на Роланд и Пете заповеди на хърватски и те напуснаха салона.
Отвън на улицата Девлин се бе облегнал небрежно на една паркирана наблизо кола с вид на човек от Сохо. Носеше широки панталони и спортно сако, без вратовръзка. Ризата му бе разкопчана до второто копче и под нея се виждаше дебела верижка.
Зенко се приближи и попита:
— Ти кой си?
— Искам да се видя с господин Милс.
— Имаш ли определена среща?
— Още не. Как му е календарът?
— Какво?
— Календарът. Графикът.
Зенко изгледа тъпо Девлин и той реши, че последните думи не фигурираха в речника на славянина.
— Зает ли е?
Зенко даде знак на Девлин да се приближи и рече:
— Последвай ме.
Девлин се отблъсна от колата и тръгна след Зенко към магазина. Когато стигнаха до двата кабинета, Зенко се спря насред коридора и посочи на Девлин кабинета вдясно. Девлин влезе вътре и видя седналия зад едно бюро Роланд, с насочен автоматичен пистолет „Грендел“ Р-30. Роланд бавно вдигна цевта, докато тя се изравни с гърдите на Девлин.
Девлин замръзна при вида на автоматичния пистолет.
— Сложи ръце на бюрото. Не мърдай. Мръднеш ли, ще те застреля — спокойно изрече Зенко.
Девлин се надвеси напред и постави ръцете си пред Роланд. После се обърна към Зенко и му каза:
— Стой близо до мен. Ако започне да стреля с това нещо, ще има достатъчно куршуми и за теб.
Зенко изръмжа и претърси Девлин. Беше много внимателен. Дори прокара пръсти през косата му и провери обувките му. След като остана доволен, той подкани Девлин да влезе в задния салон.
Мислович седеше на масата си, спокоен, отпочинал, и четеше „Лондон Таймс“. За съжаление, чашата с капучино вече беше празна, така че не можеше да отпива и да се прави на гангстер като онези от „Кръстникът“.
Когато Девлин влезе заедно със Зенко, той го измери с поглед по същия начин, по който оценяваше всички хора — сравнявайки го със себе си.
Девлин беше по-едър и изглеждаше не по-зле, очевидно беше по-силен, но Мислович не се съмняваше, че той самият е по-хитър от мъжа пред него. Хитър човек не можеше да се озове тук. Хитър човек изобщо не би се приближил до Иван Мислович.
— Седни — покани той Девлин.
После даде знак на Зенко да затвори вратата. Зенко махна с ръка на Пете да пази отвън с Роланд, след което затвори вратата и застана зад Девлин, блокирайки по този начин изхода.
— Вие сте Девлин?
— Да. Откъде знаете? Още не сме се запознали.
Мислович вдигна рамене.
— Кой ви каза да дойдете тук?
— Никой. Сам дойдох.
— Ан Печек ли ти каза за това място и за мен?
— Не съвсем. Само ми спомена кой сте и че се намирате някъде в Сохо. И че сте работил с нейния съпруг.
Мислович отново вдигна рамене.
— И как ме намери?
— Не е толкова трудно човек да намери Франк Милс, югославянина. Просто поразпитах наоколо. Из квартала. Тук изглежда не е тайна. Ти не си невидим. Отне ми двадесет минути.
— Значи тя не ти е казала да дойдеш тук?
— Не. Всъщност, изглежда е трябвало да ми каже, че не би трябвало да идвам тук.
Мислович се замисли над сложната глаголна форма, но не пожела да помоли Девлин да му обясни. Вместо това попита:
— И начи кой си ти? Кво искаш?
— Искам да й помогнеш.
— Да й помогна за какво?
— Да остане жива. Искам да кажеш на хората, с които правиш бизнес, да я оставят на мира.
— Какви хора?
— Хората, от които купуваш дрога.
Мислович се намръщи.
— Сигурно търсиш някой друг Франк Милс.
— Това е напълно възможно, но все пак искам да кажете на онези хора да стоят далече от нея.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо да го правя?
— Защото хората, които са убили мъжа й, се опитват да убият и нея.
Мислович се облегна назад и заговори бавно. Колкото по-напрегната беше ситуацията, толкова повече обичаше да си придава отпуснат и безгрижен вид.
— Какво общо има всичко това с мене?
— Вие сте работил с нейния съпруг, нали?
— Нейният съпруг?
— Джон Печек. Вашият племенник.
— Мой племенник?
— Да.