— Остави го да си ходи — извика Мислович на Зенко.
Луис се промуши през вратата и се затича, за да настигне Хинтън.
Девлин се качи на тротоара на Гейнсфорд стрийт и спря фургона точно пред вратата на входа на Ани. Успя да стигне до апартамента й за три минути, но само защото беше тръгнал срещу движението по една еднопосочна улица.
Той изскочи от фургона, втурна се във фоайето и бързо натисна бутона на интеркома три пъти.
Горе в жилището, Бен спокойно заради „Мосберг“-а си и се запъти към интеркома. Натисна бутона за говорене и каза:
— Да?
— Бен, аз съм. Качвам се горе. Кажи на Ани да приготви Елизабет. Трябва да се махаме оттук. Веднага!
Бен се обърна и видя, че Ани е влязла в дневната. Беше чула съобщението. Стоеше неподвижна. Бен промълви твърдо, но учтиво:
— По-добре побързайте, мадам.
За миг тя си помисли, че може би е закъсняла за посещението в полицията, но бързо отхвърли тази мисъл. Гласът на Девлин й бе подсказал, че нещо не е наред. Тя бързо влезе в стаята на Елизабет. Малкото момиченце се обличаше.
— Хайде, Лизи, бързо!
Детето си бе сложило карирана поличка, бели чорапки и гуменки, и бяла фланелка. Тъкмо навличаше бяла блуза с копчета отпред. Ани знаеше, че закопчаването ще отнеме време, но не искаше да тревожи Елизабет, като й каже да облече нещо друго.
— Трябва да побързаме — рече Ани и изтича в своята спалня.
Асансьорът пристигна и Девлин бързо закрачи към апартамента. Бен вече го бе видял през шпионката и му отвори вратата.
— Бен, взимай си екипировката. Зареди тази пушка с най-тежките заряди, с които разполагаш. Долу има един зелен фургон, точно пред сградата. Разположи се отзад, така че да пазиш тила. И направи място за Ани и детето.
Без да пророни дума, Бен се върна до стола на който седеше и вдигна голяма кожена торба. Напъха „Мосберг“-а вътре и се отправи към вратата. Девлин се затича към задната част на жилището.
Ани го посрещна в коридора.
— Какво има? Какво е станало?
— Вземи някакви дрехи. Вземи колкото имаш пари и паспортите ви. Просто събери каквото можеш в една чанта. Една чанта! Къде е детето?
— В стаята си. Но какво се е случило?
— Ще ти обясня по пътя. Тя добре ли е?
— Да. Къде отиваме?
— Където ни заведе следващият полет оттук. Хайде.
Ани бързо изтича в спалнята си, отвори горната вратичка на гардероба и измъкна дебела, увита с хартия пачка банкноти. Опипа с ръка и намери своя паспорт и този на Елизабет. После изтича до килера, извади голям сак и започна да го пълни с дрехи.
Девлин надникна в спалнята и й каза:
— Стига, достатъчно. Да тръгваме.
Девлин погледна часовника си. Беше почти единадесет. Намери картичката на Уолдрън и се спусна към дневната, за да му звънне и да му каже, че ще пропуснат срещата.
Ани привърши с багажа и последва Девлин.
— Искам да ми кажеш какво се е случило.
— Установих, че имаш повече врагове, отколкото си мислиш. Рисковано е да оставаме тук. Ще намерим някое по-безопасно място и тогава ще обсъдим положението малко по-спокойно.
— А полицията?
— На тях звъня. Хайде.
Ани се помъчи да успокои треперенето на ръцете си, докато пъхаше в сака някои от куклите на Елизабет, заедно с бельото, чифт джинси и блузки. Накрая набута чифт гуменки в сака и каза на дъщеря си, че отиват на екскурзия. Изненада се от това, че Елизабет не й зададе никакви въпроси, само попита кога ще се върнат.
— О, само за няколко дни, скъпа — каза Ани.
— Ами училището?
— Ще се върнем до понеделник, мила. Всичко ще бъде наред.
Девлин се бе изправил до телефона и чакаше някой в участъка да вдигне слушалката. Най-после се отзоваха, но когато поиска да говори с главен инспектор Уолдрън, му казаха да изчака. Той почака почти цяла минута и тресна слушалката върху вилката.
Изтича обратно до стаята на Елизабет, показа се през вратата и извика:
— Окей, време е да тръгваме. Хайде, Ани.
Елизабет нямаше никаква представа кой беше Девлин. Той се усмихна и се опита да изглежда спокоен и дружелюбен, но малкото момиченце беше изнервено и объркано.