Бен почти влачеше Ани и Елизабет към роувъра с едната си ръка. С другата носеше голямата си кожена торба и сака с багажа на Ани. Той отвори задната врата и натика Ани с детето на задната седалка. Елизабет, която по време на преследването бе прикривана от майка си, бе останала сравнително чиста, но Ани цялата бе оплескана с храна.
Жената, чиято собственост беше колата, крещеше на Девлин, но той стоеше безмълвен с един крак на улицата, наблюдавайки действията на Бен и онова, което става зад него. Двама от хората на Мислович се приближаваха към тях. Бяха на три пресечки разстояние, Хинтън не се виждаше.
Това, че не обръщаше внимание на жената, не я успокои. Тя започна да блъска по предното стъкло и да си иска ключовете.
Най-накрая Девлин влезе в колата, сграбчи я за рамото, разтърси я и й извика да престане. Шокирана, тя млъкна.
— Не мърдайте и не говорете. Извънредно положение.
Тя замръзна. Това беше добре дошло за Девлин. Той отвори багажника. Бен хвърли чантите и се извърна, насочил своя „Мосберг“ към хората на Мислович, които се приближаваха към тях по улицата. Беше готов да остане на място и да прикрива бягството им.
— Забрави ги, Бен. Влизай!
Едрият мъж се напъха на задната седалка. Ани взе Елизабет в скута си, за да могат да се вместят. Потокът коли бе спрял зад тях и шофьорите натискаха клаксоните. Девлин завъртя стартера и те потеглиха.
Зад тях, в участъка, където се бе разиграла стрелбата, хаосът беше пълен. Мнозина от хората, работещи в галериите, в дизайнерските бюра и другите офиси в квартала, заприиждаха откъм тесните улички. Резултатът напомняше на автомобилна катастрофа, без жертви. Любопитните продължаваха да оглеждат колите, да търсят локви кръв и смазани човешки тела. Бяха взели шума от гърмящите оръжия и куршумите по ламарината на автомобилите за трясък от сблъскващи се коли.
Полицията вече обграждаше района, но нямаше никаква представа как да постъпи с тълпата любопитни, които продължаваха да се трупат.
Две въоръжени Троянски подразделения бяха пристигнали на местопроизшествието и офицерите се опитваха да решат дали да останат на място или да се впуснат в преследване на бягащите участници в престрелката. Невероятното количество гилзи, търкалящи се по улицата, и опустошението, на което бяха подложени автомобилите, караха ченгетата да търсят трупове, каквито тук просто нямаше.
Мислович и неговите хора вече се намираха на няколко карета разстояние. Хинтън кротко пресичаше широкото платно на моста Тауър. Той не се и опита да презареди пистолета си, нито се сети да погледне назад към опустошената си, любима кола. Нямаше никаква представа дали Луис, или който и да е друг, беше мъртъв или жив, а и не му пукаше. Всичко, за което си даваше сметка, беше, че за пореден път не бе успял да убие високия мъжага и жената.
Мислович също бе пропуснал една добра възможност, макар да бе предприел глупавия риск да открие стрелба по улиците на Лондон. Зенко, от когото се лееше пот и псувни на смесен хърватско-английски, продължаваше да стиска автоматичния си пистолет под якето. Горещината на цевта още подклаждаше гнева му.
— Вземи хвърли тоя патлак в някое кошче за боклук. Не можем да рискуваме да ни хванат с него, а и така целият си се вмирисал на барут — посъветва го Мислович.
Зенко неохотно изпълни заповедта му. Мислович продължи да крачи, докато не стигнаха до градината покрай реката.
— Хайде да похапнем — каза той. — Но по-добре да седнем отвън, за да не вмиришем заведението.
— Мисля, че трябва да изчезваме оттук.
— И да рискуваме да се натресем на всички ченгета, които пъплят наоколо? Не. Ще седнем и ще обядваме като цивилизовани хора, както правят бизнесмените. Все едно, трябва нещо да пийна. Проклетият врат ме боли, а гърдите ми сякаш са премазани.
— Трябва да го убием. И то веднага.
За пръв път от доста време насам Мислович повиши тон на Зенко.
— Къде е той? Да го виждаш наоколо?
Зенко се намръщи.
— А знаеш ли къде е?
— Трябва да го намерим.
— След като изям шибания си обяд.
Мислович поведе Зенко към масите, подредени отвън на терасата на гостилница „Бътлърс Уорф“. Времето беше малко хладно за предобедна закуска, но по обяд всички маси отвън щяха да са пълни. „Гостилницата“ беше един от онези шикозни ресторанти, които караха хората да изпитват предпочитание към тях, ако не за нещо друго, то поне заради великолепната гледка, която се откриваше към Лондон отвъд Темза.