Мислович направи усилие да изглежда спокоен и махна с ръка на оберкелнера, стилен млад мъж, облечен в черен костюм с три копчета, бяла риза и вратовръзка. Мислович сравни фасона на собствения си, вече доста изпомачкан двуреден костюм, с този на оберкелнера. Наистина неговият изглеждаше старомоден. Още един повод да се ядоса. Може би за десети път тази сутрин той си представи как застрелва Джак Девлин, но изхвърли тази мисъл от главата си, усмихна се пресилено и каза:
— Искаме маса за обяд. Тук отвън.
— Разбира се, сър.
Разпоредителят ги настани далеч от добрата гледка, на реда с маси до френските прозорци, покрай северната стена на ресторанта. Ала Мислович беше прекалено ядосан от ужасния предобед, за да протестира. Седна и се утеши с факта, че лошото място поне някак го скрива от останалата тълпа, която обядва. Преди оберкелнерът да се отдалечи, Мислович си поръча бутилка „Тийкстънс Битърс“ и чаша уиски.
— За мен същото — изръмжа Зенко.
Разпоредителят се усмихна и каза:
— Вашият сервитьор ей сега ще дойде.
Мислович отвърна:
— Много добре. Но не позволявайте сервитьорът да идва на тази маса без питиетата. Разбрахте ли ме?
Разпоредителят изгледа смръщено Мислович.
— Английският ми ясен ли е?
Разпоредителят изгледа втренчено седящите срещу него мъже, усмихна се и отвърна:
— Разбира се, сър.
Мислович му отвърна с усмивка и си представи как пуска куршум в ухото му, докато той влиза в ресторанта.
16.
Девлин погледна в огледалото за обратно виждане. Косата и дрехите на Ани бяха изцапани с петна с цвят на кръв. Лицето й бе изопнато от напрежението и страха. Тя седеше на задната седалка, прегърнала Елизабет, без да помръдва. Тъй като нямаше плач и стонове, Девлин реши, че петната са от месото и хранителните продукти, а не от кръв. Макар тя и детето да бяха изпаднали в шок, ужасът от преживяното тепърва започваше да ги обзема. Бен от своя страна също не изглеждаше ранен, но дори и да бе прострелян, Девлин знаеше, че той няма да издаде нито звук.
— Ранен ли си?
— Не, сър. Но нещо ви е одраскало по главата. Кървите.
Девлин посегна към челото си и напипа някакво студено, влажно петно. Когато го докосна, усети леко, остро парване. Нещо бе пернало черепа му над дясното око. Той се учуди как не бе усетил досега кръвта. Дясната му ръка се оказа цялата в кръв, но тъй като не искаше да изцапа волана на „взетата назаем“ кола, той задържа ръката си изправена.
Собственичката на роувъра го погледна, извади от чантичката си бяла носна кърпичка с нежна бродерия и му я подаде.
Девлин изтри пръстите си и попи кръвта, след което притисна влажното парче плат към раната, обърна се към жената и каза:
— Съжалявам, че ви намесих във всичко това, но…
— Какво ще правите с мен?
Девлин забеляза, че наближават входа към магистрала М4. Погледна часовника си. Беше им отнело доста време да стигнат дотук.
— Трябва да стигнем с колата ви до летище Хийтроу. Можете, ако пожелаете, да останете в колата. Ще ни закарате и ще си отидете, ще ви платим за почистването и за бензина. Още веднъж извинявайте за неудобството. Съжалявам, но нямах никакъв избор.
Жената впери поглед напред. Беше елегантна дама, с доста изискан тоалет — сив костюм, закопчан догоре. Беше възвърнала самообладанието си и спокойно отвърна на Девлин, без да го поглежда:
— Добре. Нямам нищо против.
Тя оправи полата си и стиснала устни, изправи гръб на седалката.
Девлин хвърли поглед към нея и забеляза присвитите й устни. Високомерната, извита горна устна на дама от висшето общество.
Няколко минути след като вече бяха излезли на магистралата, Ани най-после проговори от задната седалка:
— Какво ти казаха от полицията, когато им се обади?
Девлин отново погледна часовника си.
— Не можах да се свържа с онзи приятел, дето искаше да се явим в кабинета му. Надявам се да стигнем, преди да ни е отрязал пътя.
Главен инспектор Джеймс Уолдрън обаче междувременно правеше всичко, което беше в пълномощията му, за да отреже пътя на Девлин. За по-малко от двадесет и четири часа Девлин бе успял да му създаде повече неприятности от всичко, което беше преживял през цялата си петнадесетгодишна кариера в Столичната полиция.