Бен им посочи редицата седалки до стената. Те седнаха и зачакаха Девлин да приключи разговора си по телефона.
През терминала преминаваха тълпи хора. Семейства с купища багаж. Младежи с големи раници на гърбовете си. По-възрастни с багажни колички. Бен седна, положил голямата кожена торба на съседната седалка и някак се сля с цялата суматоха наоколо.
Най-после, след няколко обаждания, Девлин окачи слушалката. Дойде при тях и седна до Ани. По израза на лицето му разбра, че обмисля следващия ход.
— Какво има?
— Свързах се с един познат в Британските митнически служби. Отне ми доста време, докато го намеря. Изглежда, нашият приятел в полицията, главен инспектор Уолдрън, е предупредил по-голямата част от Западното полукълбо да не ни разрешават да напускаме страната.
— Какво искаш да кажеш?
— Има ни в компютрите. За нас са предупредени всички изходни пунктове. И това е само началото. Не мисля, че сега трябва да се опитваме да напускаме страната.
— Сигурен ли си?
— Да. Ако детето не беше с нас, щях да рискувам. Може би. Но дори и служителите от летището да са много заети, проверяват много внимателно пътниците с деца. Прекалено много случаи има напоследък на отвличане на деца от съперничещи си разведени родители.
— Какво си направил тази сутрин? Какво, по дяволите, стана преди малко? — избухна Ани.
— Отидох да видя чичото на твоя мъж.
— Кого?
— Чичо му. Франк Милс.
— Боже мой, но защо?
— Мислех, че може да помогне. В края на краищата онези хора са убили човек, който е работил за него.
— Как го намери?
— Поразпитах из Сохо.
— И какво стана?
— Той се опита да ме тикне в лапите на лошите.
— Господи! Не мога да повярвам. Това е лудост. Колко души стреляха по нас тази сутрин?
— Преброих поне петима.
— Трябваше вече да сме мъртви.
— Сигурно щяхме да бъдем, ако Бен не беше с нас.
— Джак, не мога да понеса всичко това. Ще се побъркам.
— Може би не си ми казала всичко, което става тук, Ани. Оръжие, стрелба — тези работи не стават току-така. Какво има?
— Не знам и не ме интересува. Искам само да се махна оттук. Мислович знае адреса ми. Знае телефона ми. Тази сутрин той ми се обади да ме пита за теб.
— Мислович?
— Милс. Мислович.
— Той ти се е обадил?
— Да. Какво стана, когато се срещна с него?
— Опита се да ме предаде на ярдитата. Какво е искал от теб тази сутрин?
— Опитал се е да те предаде?
— Да. Защо ти се обади?
— Беше ядосан, че си имам охрана.
— Ти какво му отговори?
— В общи линии, казах му да върви по дяволите. Той не ме закриля, тогава защо да не си потърся защита сама? А ти какво направи, когато се е опитал да те остави на ярдитата?
— Той знаеше ли името ми?
— Когато ми се обади?
— Да.
— Така мисля. Да, мисля, че вече знаеше името ти.
— Значи не си му го казала ти.
— Разбира се, че не. Какво направи, когато се опитаха да те предадат?
— Не им позволих.
— Тази сутрин теб ли преследваха или мен?
— Бих казал и двамата. Господин Милс преследваше, струва ми се, преди всичко мен. Убиецът от бандата на ярдитата теб.
— Слушай, Джак. Не искам да ме убият. Защо да не се опитаме да напуснем? Какво толкова лошо може да се случи? Ако полицията ни залови, поне ще ни пазят.
— Не съм толкова сигурен.
Ани не беше очаквала от Девлин такъв отговор.
— Защо не?
Девлин усети паниката в гласа й.
— Какво искаш да кажеш? Защо полицията няма да ме пази?
— Ще се опитат. Просто не съм сигурен, че ще успеят.
— Защо?
Девлин отново усети страха в гласа й. Той реши, че за днес беше преживяла достатъчно.
— Ани, просто се успокой. Не желая да се окажеш в тежко положение. Ако полицията те арестува, ситуацията ще стане неконтролируема. Има много неща, които трябва да се преценяват. Преди всичко смятам да отведа теб и Елизабет на някое безопасно място. След това ще се споразумеем с полицията и ще уредим всичко останало. Но не можем да свършим всичко това, бягайки непрекъснато. А и не можем дълго да седим тука, на летището. Тези места са оборудвани с камери за наблюдение. Британската полиция ги използва доста често.
— Какво ще правим?