Без да изчака протест или някакъв отговор, Уолдрън се обърна и бързо се отдалечи.
Рейли остана неподвижен в коридора, докато Уолдрън не зави зад ъгъла и не изчезна от погледа му. След това неприятната му физиономия се изкриви от злоба. Никой не може да ми говори по този начин, помисли си той. Скапан нещастник! Ще се обадя и още как, какво си мислиш бе, кур сплескан.
Рейли нахлу в стаята на отдела за борба с кражбите и вдигна най-близкия телефон. Набра номера на пристава в районната Магистратура. Предаде много ясно на свръзката, че ако неговите хора искат Джак Девлин, трябва да са готови да дойдат и да си го вземат в четири часа или малко по-късно. Да се приготвят и да дойдат бързо, много бързо.
Приставът предаде съобщението на свръзката на Зенко, който на свой ред завъртя телефона в задния салон в щабквартирата в Сохо, но Зенко го нямаше там да вдигне слушалката. В този момент той седеше на една пейка в Хайд Парк и наблюдаваше внимателно мъжа, седнал на метър разстояние от него. Хинтън нямаше вид на човек, който наблюдава каквото и да било. Очите му бяха полузатворени и той тихо си мърмореше нещо под нос. Зенко дори и не се опитваше да долови думите му. В този момент той се бореше да се сдържи да не извади „Грендел“-а си и да изстреля достатъчно куршуми в шията на Хинтън, за да отдели главата от тялото му. Докато Зенко гледаше Хинтън, той всъщност си представяше как главата му се търкулва на земята.
На противоположната пейка Мислович и Оливър на свой ред се преструваха, че водят дружеска беседа.
Оливър дори беше станал и разтърсил ръката на Мислович, когато се поздравиха, даже го нарече „френ“, въпреки че от устата на Оливър думата прозвуча толкова странно, че Мислович първоначално дори не схвана какво му казва. Всъщност, той трябваше да признае, че разбра едва половината от онова, което Оливър му приказва. Карибският му акцент объркваше Мислович. Оливър беше живял в Лондон през последните двадесет години. Защо тогава, чудеше се Мислович, английският му звучеше така, сякаш току-що беше излязъл от някой забутан град в Ямайка?
Югославянинът седна и се заслуша в подпяващия говор на Оливър. Слушаше го, но в действителност не го чуваше. Вместо това си мислеше за смъртното оскърбление, което Девлин му беше нанесъл, опирайки пистолет в главата му, след което на всичкото отгоре се бе измъкнал. Както и за последвалото нахалство, извършено от тоя ненормалник отсреща, когото Оливър наричаше „Хинтън“. Той има наглостта да насочи оръжие срещу него и по-лошо, всъщност бе готов да го убие, за да се добере до Девлин. А сега ето ги, седят си тук в парка, сякаш това бе нещо обичайно, и на всичкото отгоре Оливър го нарича „приятел“.
Мислович прекъсна шефа на ярдитата и рече:
— Господин Оливър, май си имаме проблем.
— Къв проблем?
— Жената и Девлин.
— Не, не, господин Милс. Ние си нямаме проблем. Аз си имам проблем. Вие нямате нищо общо с тоз тип, с жената и квот още е там.
— Имам, и още как. Всички следи водят към мен. А хич не обичам да ме заплашват в собствения ми офис и да ме използват като заложник.
— Ясно бе. Не мож да остаиш некой да н’та уважава. Но аж’са погрижа за него. Аз.
— Добре, тогава да приключим бързо със случая. Нямаме нужда от тези усложнения.
— Ти заеби усложненията. Треваше а го гръмнеш в лицето и а си свършил с него гат ти беше в ръцете.
— Опитах се да ви направя услуга. Мислех, че го искате. Следващият път ще знам.
— Дърпаш спусъка, мон, и толкоз. Ма друг път нема да има. Друг път аж’са погрижа за него.
— Или пък аз.
— Не, не, не, не. О, не, мой човек, ние сме тез дет ша го гърмат. Ние ша го гръмнем, и жената, и секи дет си мисли, че мож да ми са пречка в бизнеса. Вие само се погрижете за нашия бизнес.
— Разбирам.
Мислович усети как гневът му се надига и трябваше да упражни известно усилие, за да си наложи по-спокоен тон.
— Но, разбира се, господин Оливър, това приятелче доста затрудни бизнеса.
— Може би.
— Не мисля, че е в наш интерес да търчим по улиците, опитвайки се да го застреляме.
— Може би не.
— Тъй че в интерес на нашия бизнес и като ваши приятели, ние поехме отговорността да намерим господин Девлин и жената, и да ви помогнем да ги отстраните.
— Е, и кво ша разберете? Кой ша ви каже, мистах Милс?
— Имаме си информатори.
— Кой?
— В полицията.
— Затва ли ма викна тука? Да ми кажеш тва?