Девлин издърпа лявата ръка на Рейли към волана.
— Окей, а сега пъхни и дясната отдолу.
Рейли се подчини и Девлин бързо щракна другия край върху дясната му китка. Така Рейли се оказа прикован към волана.
Девлин пребърка джобовете на Рейли и намери значката и портфейла му. Той огледа черния кожен калъф, в който се намираха значката и идентификационната карта на ченгето.
— Това значката ти ли е?
Рейли кимна.
— Пълен боклук. Пластмасова ли е?
Рейли не отговори.
— Не знаех, че в лондонската полиция носите такива хрупкави сладки значкички. Като не ви дават патлаци, защо поне не ви дадат някоя по-прилична значка.
— Не можете да правите това.
— Защо продължаваш да ми го повтаряш? Току-що го направих. Седи си кротко тук десетина минути и ще ти върна нещата по Уолдрън. Ако си толкова тъп да се развикаш за помощ, всичко това ще изтече в канала, заедно с цялата ти кариера.
Девлин прибра полицейската радиостанция на Рейли, излезе от роувъра и зави по ъгъла към „Бъргър Кинг“.
Той застана на входа и надникна вътре в ресторанта, докато не забеляза Уолдрън, който седеше с кисела физиономия в предната част на заведението, където не бе толкова задимено.
Девлин се помъчи да отгатне какво точно искаше да изобрази декорът на ресторанта. Накрая реши, че изглежда беше някаква имитация на вътрешност на космически кораб. Близо до входа имаше нещо, което наподобяваше робот, после някаква конструкция от гофрирана ламарина, приличаща на транспортната зала на „Стар Трек“ и куп грозни пластмасови летящи чинии, висящи от тавана. От скритите някъде тонколони гърмеше ужасна музика на синтезатор. Според Девлин, това усилие да се създаде футуристична обстановка беше направо отвратително. Въпреки това на практика всички места бяха заети. На Уолдрън се бе наложило да дели маса с двама пакистанци, облечени в еднакви, прани на камък джинси и сини пуловери. Те изглеждаха напълно доволни, а полицаят — крайно отчаян.
Мястото срещу Уолдрън беше празно, но Девлин не можа да се насили да направи повече от няколко крачки навътре.
Уолдрън го забеляза и Девлин му махна с ръка да излязат.
— Вие сте прав — каза Девлин. — Съжалявам. Тук е ужасно. Къде искахте да отидем?
— Обратно в участъка. Веднага.
— Не. Първо трябва да поговорим.
— Добре. — Уолдрън посочи към противоположния сектор на площада. — Ей там. В „Критериън“.
Двамата мъже се промушиха през гъмжилото от пешеходци и коли, и влязоха в ресторанта. На Девлин той напомняше на просторно парижко бистро, но в този особен час между обяд и вечеря заведението беше тихо и спокойно. Бели плочки покриваха пода, а таванът беше висок и засводен. Стените бяха украсени с мозайки в приглушени тонове. Мебелировката напомняше за картините на Тулуз-Лотрек.
Стройна жена в бежов копринен костюм ги посрещна с усмивка и запита:
— Добър ден. Ще желаят ли господата маса?
— Да, моля — каза Девлин.
Тя ги поведе към средата на залата и те заеха маса вдясно край стената. Девлин седна с лице към входа. Уолдрън се разположи срещу него.
— Действително ли си струва да влезе човек тук? — попита Девлин.
— В сравнение с какво?
— С „Бъргър Кинг“.
— Разбира се — отвърна Уолдрън.
Сервитьорът застана до масата и Уолдрън си поръча чай.
— И за двамата — каза Девлин.
Уолдрън запали цигара.
— Трябваше да ме послушате и да дойдете тук още отначало.
— Прав сте.
— И освен това трябваше да ме послушате и да се явите тази сутрин при мен с жената. Оставих ви за малко и ето докъде я докарахме.
— Много лошо.
— Точно така. Какво мислите, че правите? Тръгвайте с мен и да оправим нещата.
— Не мога сега.
— Какво ви кара да смятате, че имате избор, господин Девлин?
— Да речем, че все още имам избор, докато не ми поставите отново онези малки гадни белезници на ръцете.
Уолдрън са намръщи, но не се поддаде на предизвикателството на Девлин. Просто смени тактиката.
— Вижте, трябва да разберете, че ако вие и тази жена останете отвън, и двамата рискувате да ви застрелят.
— Боя се, че предложението ви не е особено привлекателно и за двама ни. Не мога да я доведа и да рискувам да арестувате било нея, било мен.