Уолдрън се приведе напред.
— Но откъде си сигурен, че информацията е дошла от нас? Кой друг е разполагал с тази информация? Твоята клиентка е свързана с тези хора, не ние.
Въпросът порази Девлин. Той се помъчи да измисли някаква причина, поради която Ани би могла да бъде източникът на информация. Не звучеше смислено. Та тя дори не знаеше, че той се кани да говори с Мислович.
В този миг Девлин чу свистенето на гуми от другата страна на Пикадили. Уолдрън също ги чу. Той се обърна, а Девлин се приведе надясно, за да може да погледне през входната врата на ресторанта. Двамата мъже видяха как Зенко с още четирима нахлуха в „Бъргър Кинг“.
Лицето на Девлин застина.
— Много си добър, Уолдрън. Наистина.
— За какво ми говориш? Кои са тия?
— Много добре знаеш кои са.
— Кои? Югославяните?
Девлин не си направи труда да му отговори.
— По дяволите, човече, те не са разбрали за срещата ни от мен. Трябва да ми повярваш.
Девлин изгледа Уолдрън намръщено.
— Ако не от теб, тогава от кого?
— Не знам, но трябва да ми повярваш. Ще разбера от кого.
— Ами направи го, инспекторе. И ако наистина искаш да ти повярвам, просто прекоси улицата и арестувай тези мъже. Те стреляха по нас на улицата тази сутрин. Сигурно държат същите оръжия. Ако не смяташ, че това е добра идея, вземи няколко от въоръжените си ченгета и идете да ги арестувате на едно място, което се казва „Уитманс“, на Беруик стрийт. Дори няма да ти трябва кола, можеш пеша да отидеш до там. Или арестувай копелето от ярдитата, което се опита да убие Ани. Направи нещо да ми докажеш на чия страна си и тогава ще говорим.
— Вие ми трябвате като свидетели. Като тъжители. Без теб и жената не разполагам с нищо срещу тези хора.
Девлин хвърли значката, ключовете от колата и ключовете от белезниците на Рейли на масата, и се изправи.
— И следващия път, когато те помоля да дойдеш сам, или го направи, или просто не идвай.
— Разбери, че навън няма да оцелееш.
— Хвани лошите типове и тогава ще свидетелстваме.
Девлин понечи да си тръгне, но Уолдрън го дръпна за ръката.
— Почакай.
Девлин се извърна и му каза:
— Не прави повече това.
Уолдрън беше достатъчно трениран, за да се справи с някой добре сложен противник. Вероятно дори с някой малко по-развит. Но той усети силата в ръката на Девлин и я почувства в израза на лицето му. Разбра, че не е по силите му и бавно отпусна хватката си.
— Добре, Девлин. Добре. Намери някаква дупка и се скрий в нея. Засега не мога да спра целия полицейски апарат, който ви издирва. Предупреждението до всички изходни пунктове продължава да е в сила. Но ще видя какво мога да направя, за да понамаля напрежението. Не се опитвайте да напускате страната. Само ми обещай, че ще държиш връзка с мен. Кариерата ми е почти приключила. Ако арестувам хора, срещу които не мога да заведа дело, тя окончателно ще приключи.
— Добре, но ти няма да знаеш къде съм, Уолдрън, докато не ти повярвам.
— Повярвай ми. Не съм аз, Девлин. Ако бях аз, все още щяхме да седим от другата страна на улицата.
Девлин помисли над това и кимна.
— За срещата потеглих в четири. Колата я поръчах в три. Само шепа хора са могли да знаят какво правя. Най-вероятно само двама са знаели защо.
— Разбери откъде тече и запуши дупката. Арестувай онези типове. Ще ти се обадя.
Девлин извади компактдиска, който беше купил, хвърли го на масата пред Уолдрън и тръгна да си върви.
— А това за какво е?
Девлин се обърна и каза:
— Задръж го. Смятах да ти счупя носа с него.
Уолдрън взе компактдиска. Когато вдигна глава, Девлин вече бе изчезнал сред тълпата и трафика на площад Пикадили.
От другата страна на улицата, Зенко стоеше на прага на „Бъргър Кинг“, докато четирима от хората му проверяваха на горния етаж и из сепаретата на първия. След малко те се върнаха. Не бяха открили този, когото търсеха.
Зенко се вглеждаше във всеки мъж в ресторанта, сякаш той изведнъж можеше да се превърне в Джак Девлин. Странният на вид трътлест мъж с лице на булдог стоеше на входа с хората си и не обелваше дума. Всички посетители в претъпкания ресторант просто седяха и го гледаха, недоумявайки какво иска.