Най-после той се обърна и закрачи обратно към колата, а хората му го последваха по петите. Ако в този момент някой му беше препречил пътя, Зенко щеше да го застреля. Джеймс Уолдрън стоеше близо до уличното платно на противоположния ъгъл и наблюдаваше как югославяните се качват в един червен сааб и потеглят.
20.
Беше почти осем часът, когато Девлин се върна в хотела край летището. Бен му беше казал номерата на стаите, когато бе дошъл да вземе Ани и Елизабет от микробуса. Девлин паркира и влезе през същия вход зад паркинга, който и те бяха използвали. Намери стаите на четвъртия етаж в далечния край на сградата. Те бяха малко по-далече от стълбището, отколкото Девлин би предпочел, но иначе разположението им беше удобно. Девлин почука два пъти на първата врата. Бен отвори и отстъпи встрани, за да му направи път.
— Всичко наред ли е?
Бен кимна.
Девлин се огледа. Свързващата врата между двете стаи беше отворена. Във всяка от стаите имаше по две легла. Срещу леглата по протежение на стената — вграден гардероб, бюро, малък хладилник с напитки и закуски, а на отсрещната страна — кръгла масичка с два стола и двоен прозорец. Антрето беше мебелирано с големи шкафове, а в ъгъла се намираше вратата на банята, в две части, с два умивалника във външната и душ, тоалетна и вана във вътрешната.
Хотелът беше от най-добрите за средна ръка хора. Не луксозен, но достатъчно уютен и осигуряващ анонимността, която Девлин търсеше.
През свързващата врата Девлин можа да види Ани, седнала на едно от леглата с Елизабет. Тя четеше на детето. Елизабет бе облечена с широка фланелка с изрисувана по нея карта на метрото. Беше се приготвила за сън. Девлин забеляза, че в малкото пластмасово кошче за боклук до бюрото в стаята на Ани бяха напъхани две внимателно сгънати празни кутии от пица. Липсваше обслужване по стаите и това беше добре. Бен бе поръчал да доставят пиците на рецепцията, тъй че доставчиците да не разберат номерата на стаите им. Прегърнал своята пушка „Мосберг“, Бен седеше на стол, разположен така, че да може да покрива и двете входни врати на стаите.
Девлин се прибра в първата стая, за да не притесни Ани и Елизабет, и седна на ръба на леглото.
— Успя ли да свършиш онова, което смяташе? — попита го Бен.
— Да. До голяма степен.
— Стигна ли ти времето?
— Разбира се.
— Струва ми се, че положението става доста сериозно, Девлин — произнесе рязко и хрипливо Бен. — Май ви преследват поне две групи гадни копелета. Ярдитата, някои от които са толкоз побъркани, че са готови да трепят безразборно. Ами тез другите кви са? Източноевропейци? За тез хора не знам много, ама май са доста добре въоръжени. Повече от обичайното за таз част на света.
— Ти говори ли с Ани?
— Малко.
— Какво ти каза тя?
— Просто кои са. Не настоявах за повече.
Девлин кимна.
— А на всичко отгоре се криеш и от полицията.
— Поне полицията успях да я задържа да не ни закача засега. Но за да бъдем точни, това не са просто две отделни групи, които ни преследват. Югославяните и ярдитата действат заедно.
— По дяволите — промърмори Бен.
— Искаш ли да излезеш от играта?
— Само някой кръгъл глупак не би искал това, господин Девлин. А вие не искате ли?
— Аз нямам избор.
— Едно мъдро отстъпление е за предпочитане. Вие наистина може сериозно да пострадате, сър. Не е възможно един или двама мъже да удържат всички тези хора дълго време.
— Не смятам да продължаваме дълго.
— Е, това е добре, щот и без друго няма да продължи дълго. Не и при толкоз много играчи. Вие ми казахте, че тая работа не е чрез агенцията, а си е ваша. Но това май не засяга бизнеса ви. Май е нещо лично. Ако беше просто бизнес, отдавна щяхте да се измъкнете.
— Прав си. Случаят е личен.
— Така си и мислех.
— Бен, ако искаш да се оттеглиш, няма да ти се сърдя.
— Ще видим. Но засега преди всичко искам да разбера какво, по дяволите, си намислил, за да спасиш тва момиченце. За майка й не знам нищо, но знам със сигурност, че то не заслужава да бъде застреляно ей така.
— Не, не заслужава.
— И какъв е планът, господин Девлин?
— Планът е да се скрием така, че в следващите няколко дни никой да не може да ни намери. Да се скрием някъде, докъдето да можем да се доберем без обществен транспорт, тъй като летищата и влаковете продължават да са твърде рисковани. Ще съдействаме на полицията, но не и преди да настъпи подходящият момент. Когато преценя, че си струва, ще се споразумея с полицията Ани да се яви при тях. Ще включим нея и Елизабет в програмата за защита на свидетели.