Тъкмо заради канала Оливър беше установил склада си там. Трафикът на баржи беше много слаб, но не беше нещо необичайно човек да види някоя товарна или пътническа баржа с туристи да се носи покрай брега както денем, така и нощем. Каналът осигуряваше на Оливър възможност спокойно да вкарва и изкарва стоката от склада си, буквално невидим за околния свят.
Докато Оливър тръгна към склада, Хинтън на свой ред се отправи направо към параклиса на Сантерия-Вуду на Лидия Сиентро, за да се поклони пред статуята на Чанго.
Оливър знаеше, че Хинтън ще изпадне в транс и ще стои там с часове, докато не получи някакъв знак или потвърждение от своя бог за жената. Хинтън беше решен да убие нея и телохранителя й. Оливър почти не се съмняваше, че те ще загинат. Беше само въпрос на време.
Оливър не можеше да си го обясни, но знаеше, че в каквото и да се забърка Хинтън, винаги успяваше да се оправи. Това определено го караше да вярва в късмета си. Ако богът на Хинтън можеше да го отведе до жената, толкова по-добре, мислеше си Оливър. Колкото по-скоро Хинтън задоволеше жаждата си за кръв, толкова по-добре. Той му трябваше, за да защищава бизнеса му, който се разрастваше извън черните квартали в Хакни, Брикстън, Стоук Нюингтън и Харлсдън. Трябваше му за войната срещу Мислович, която със сигурност предстоеше. Трябваше му, за да поддържа ред в собствените му редици.
Оливър се разположи в импровизирания офис на втория етаж на склада и се замисли как да достави десет кила кокаин за Милс. Това щеше да бъде най-голямата единична продажба. Щеше да изчерпа по-голямата част от финансите му. Но ако се окажеше успешна, щеше да го издигне на друго ниво, над местната търговия с дрога.
Той излезе от офиса и погледна надолу към широкото открито пространство, което оформяше приземния етаж на склада. Мецанинът на втория етаж, на който стоеше, ограждаше това открито пространство. На мецанина се намираха няколко стари офиса и складови помещения. На приземния етаж, откъм челната фасада на сградата, имаше плъзгаща се стоманена врата, достатъчно голяма, за да пропусне два автомобила или камион. Тя беше плътно затворена. Оливър рядко я отваряше. Нямаше нещо за внасяне или изнасяне от склада, което да е толкова голямо, че да се налага вътре да влиза превозно средство. На предната фасада имаше също и по-малка метална врата, която осигуряваше достъп до склада, когато голямата врата беше затворена.
На задната стена на склада се виждаха тъмни прозорци, укрепени с телена мрежа. Там също имаше метална врата, залостена и заключена с желязна греда. Вратата излизаше към един обрасъл с ниски дървета, трева и храсти участък, който скриваше от погледа голяма част от склада. Минаваща баржа или някой случаен минувач по кея на отсрещния бряг на канала не биха проявили интерес към стария склад, скрит сред високата трева и храсталаците. Но хората на Оливър бяха направили тясна пътека до канала. Товарите бързо се доставяха там и се прибираха в склада, без никой да може да забележи.
Оливър погледна към двама от своите хора, седнали до една очукана маса край южната стена. Докато пристигнеше товарът, в склада винаги щеше да има по двама души. Понякога пратките закъсняваха с три дни.
Оливър се върна в офиса и започна да звъни по телефона. Трябваше да се осигурят пари. Да се уреди транспортът. Да се уговори графикът. Да се дадат гаранции. Бизнесът с доставката на дрогата се уреждаше на едно странно напевно наречие, в което се използваха объркващи кодове. Всеки друг, освен Оливър и хората като него, щеше да сметне този език за изключително труден за разбиране.
Имаше да се уредят много неща, преди сделката с югославяните да се осъществи, в това число убийството на американеца и на жената на онзи дребен мошеник, който се бе опитал да го окраде.
Ани гледаше Девлин как се храни. Той я гледаше как пие. Тя чакаше да засити глада си. Той чакаше алкохолът да я успокои.
Тя изпи водката си бързо. Сега отпиваше от втората чаша вино. От доста време си говореха единствено за качествата на храната, но алкохолът я бе отпуснал. Гласът й се бе снишил и тя бе вперила дълбоките си тъмни очи в Девлин.
Донесоха кафето.
— Сега вече по-добре ли си? — попита я Девлин.
— Като за сама жена, която всички искат да убият.
— Ти не си сама.
— Да. Прав си. Съжалявам. Не съм сама. Благодаря ти.