— Съмнявала ли си се, че ще дойда?
— Да се съмнявам? Бях толкова разтревожена и загрижена, че не си позволих да стигам до съмнения. Просто хранех надежда, че ще дойдеш скоро. Трудно можех да си го представя — да си представя, че те виждам отново. И после ти изведнъж се появи.
— Ще успееш ли да се справиш с това?
— Не знам. Предполагам, че се държа като Скарлет О’Хара. Непрекъснато се мъча да не мисля за това. Във всеки случай сега ми е много по-добре, отколкото на паркинга. Какво, по дяволите, ми стана?
— Изпадна в шок.
— Какво се прави в такива случаи?
— Взима се валиум. Или питие.
Ани вдигна чашата си с вино.
— Е, като няма валиум…
— Това ще свърши работа.
— Аха.
След кратка пауза Девлин каза:
— Сега да поговорим за полицията.
— Какво за нея?
— Искаш ли да говорим?
— Да.
— По-добре е сега да го решиш, а не да мислиш за това утре.
— Окей.
— Имаш две възможности, както ми се струва.
— Давай.
— Можеш да съдействаш на полицията, ако арестуват тези хора. Да се съгласиш, че ще свидетелстваш срещу тях. И да се надяваш, че ще те пазят по подходящ начин, докато ги отстранят.
— Защо казваш „да се надяваш“?
— Защото гаранции няма. Аз вече не съм сигурен в никоя съдебна система, особено пък в британската.
— Защо?
— Чувал съм за прекалено много тукашни съдии, че са изкукуригали стари глупаци.
— Значи дори ако ме арестуват и аз свидетелствам, няма гаранции, че онези типове ще ме оставят на мира.
— Правилно. Но поне някои от тях ще бъдат спрени, а на теб ще ти се даде възможност да си изградиш нов живот. Може би под друго име. Със сигурност на друго място.
— Каква е другата възможност?
— Още нещо.
— Какво?
— Не сме засягали досега много тази тема, а и не мисля, че се налага, но ако съществува нещо, което полицията може да използва срещу теб, някакви обвинения в престъпления, които могат да ти припишат, след като съдействаш и свидетелстваш срещу гангстерите, забрави за всичко това.
— „Всичко това“ ще рече престъпления, които може да съм извършила.
— Или те мислят, че си извършила.
— Не съм извършвала никакви престъпления, Джак, но както и с всичко останало, няма гаранция, че няма да ме обвинят в нещо.
— Така е.
— Е, каква е втората възможност?
— Да се махнеш, за бога, от тази страна и да се надяваш, че югославяните и ярдитата нямат достатъчно дълги ръце да те стигнат там, където решиш да отидеш.
— Това възможно ли е?
— Да те намерят на някое друго място ли?
— Да.
— Разбира се. Просто плащат на някой наемен убиец. Всичко зависи от това колко силно е желанието им да те убият. Или колко силно искат да получат онова, което имаш.
— Нямам нищо, което могат да искат от мен.
— Но изглежда те мислят, че имаш.
— Знам. Но нямам.
— В такъв случай трябва сама да прецениш докъде биха стигнали в намерението си да те преследват.
Ани отпи от виното си и се замисли за няколко секунди.
— Значи така. Или оставам тук и се надявам, или бягам и се надявам.
— Нещо такова.
— Това ли наричат „Изборът на Хобсън“?
— Всъщност, не. Мисля, че това се отнася за случаи, когато нямаш алтернатива. А ти имаш.
— Но никоя алтернатива не ми звучи като реален изход от това положение.
Девлин не отговори.
— И в двата случая животът ми изцяло трябва да се промени — продължи Ани.
— Бих казал, че това вече е факт.
— Ако побягна, край на всичко, което ще оставя тук. Приятелите. Работата ми. Приятелите на Елизабет. Училището й…
— Всичко това може да се изгради отново.
— Дали някога тук ще стане отново безопасно за мен?
Девлин замълча.
— Всичко е възможно. Но може би не. Може би в някоя друга част на Англия.
Изведнъж лицето на Ани стана сурово.
— Ще ми се да можех да ги избия всички. Всички! Онова животно, което пратиха по мен и моя…
Тя се спря и Девлин попита:
— Твоя какво?
— Да ги премахна всички и да свършат проблемите ми.
Девлин наблюдаваше как Ани се бори да овладее чувствата си. Дали беше изненадана от жестокостта, към която собственият й гняв я тласкаше, учуди се той, или пък се опитваше да се отскубне от страха си?