— Е — попита тя, — какво ще стане, ако реша просто да се махна оттук? Просто да напусна? Можем ли да се махнем?
Девлин не й отговори веднага. Все още преценяваше.
— Ами, няма да е лесно. Но със сигурност не е невъзможно. Аз бих се покрил за известно време, докато нещата не се поуспокоят. Бих изчакал предупреждението към изходните пунктове да отшуми. После вероятно бих взел ферибот до Кале. Доберем ли се веднъж до континента, можем да отидем навсякъде. Проблемът е, че тук оставяш всичко зад гърба си. Оставяш и враговете си свободни. Както казах, не знам докъде биха могли да стигнат тези хора в желанието си да се докопат до теб.
Ани седеше мълчаливо и гледаше Девлин. А той гледаше нея. Даваше си сметка, че твърде много неща между тях оставаха недоизказани. Твърде много време беше минало, за да се чувстват отново открити и свързани един с друг, само след една вечеря заедно.
— Колко време ще останеш с мен? — проговори най-сетне Ани.
Девлин замълча. Стори му се, че някакъв позабравен вътрешен глас прошепва „завинаги“. Той извираше от дълбините на душата му. Толкова се изненада от реакцията си, че чувствата се изписаха на лицето му.
— Какво става? — попита Ани, доловила вълнението му.
Той вдигна поглед към нея.
— Честно ли искаш да ти отговоря?
— Да, честно. Господи, Джак, стига с тези недомлъвки.
— Изненадах се сам от това какъв отговор бих могъл да ти дам.
— За това колко време ще останеш с мен?
— Да.
— Защо?
— Не си давах сметка до този момент колко силни са чувствата ми към теб.
Ани на свой ред изгледа Девлин мълчаливо, преди да проговори:
— Това добре ли е?
— Не знам.
— Защо?
— Защо какво?
— Защо не знаеш дали чувствата ти към мен са нещо добро, или лошо? Или може би си въобразих нещо, което ти нямаше предвид.
— Като казвам, че изпитвам силни чувства към теб?
— Да.
— Имах предвид точно това, което казах.
— Тогава защо не е добре?
— Защото точно сега ти нямаш нужда от любовник, нито от нов съпруг. Имаш нужда от професионалист, който да те защищава.
— На мен ми се струва, че човек би искал да защищава някого, когото обича и на когото държи, повече от някого, на когото не държи.
— Да, разбира се, че е така, но рискува да направи повече грешки, след като е пристрастен.
Ани кимна.
— Разбирам. Може би е по-добре да те питам какво смяташ, че трябва да направя.
— Не ти ли се струва, че е минала цяла вечност, откакто бяхме заедно?
Въпросът я смути. Тя се усмихна.
— И да, и не. Мислил ли си за мен?
Девлин направи пауза, преди да отговори:
— Дълго време си мислех за теб всеки ден.
— Всеки ден?
— По няколко пъти на ден, и то всеки ден.
— И колко продължи това?
— С години.
— С години? Хайде бе!
— Да, с години.
— А сега?
— Сега не си позволявам да мисля много за когото и да е.
— Защо?
Девлин вдигна рамене. Ани разбираше, че той предпочита да не й отговоря. Ако продължаваше да настоява упорито, той можеше да откаже да отговаря на каквито и да е въпроси.
— Какво стана с нас, Джак? Защо се разделихме?
Девлин я погледна, но не отговори.
— Хайде, по дяволите, кажи ми! Нямам ли право да го науча след всичките тези години, преди да съм умряла?
— Ти мислеше ли за мен?
Ани се загледа в червеното вино в чашата си, после вдигна очи.
— Бях луда по теб. Мисля, че едва ли ще ти простя някога, че не се ожени за мен.
— Съжалявам.
Лицето й за миг се сгърчи. После отново се отпусна, но остана сурово. Девлин разбираше, че тази суровост я бе крепяла, въпреки всичките разочарования и трудности през годините. Суровост, която щеше да я опази и след всичко, което й предстоеше да преживее.
— Да забравим миналото, Джак. Каквото и да е станало, каквато и да е била причината, знам, че не е, защото си несериозен или лекомислен. Ти просто не можеше. Разбрах го още тогава. Знам го и сега. Няма полза да говорим повече за това. Всичко е минало. Изживели сме един сън и сме се събудили.
Девлин кимна.
— Сега има други неща, за които трябва да мисля, нали?