Когато най-накрая приключи, той погледна часовника си. Показваше 5:22 заранта. Ухото му беше подпухнало и възпалено от телефона. Краката му бяха изтръпнали. Гърбът го болеше. И той едва сега усети умората, която нервната му енергичност беше прикривала в продължение на часове. Знаеше, че скоро ще се почувства изтощен.
Уолдрън също така знаеше, че трябва да походи малко пеша. Да стане, да се раздвижи и да отпусне схванатите си крака и ръце. Знаеше накъде ще тръгне. Ще излезе на Тули стрийт, ще завие надясно и ще продължи по моста. Ще повърви, докато стигне до средата. После ще постои на студения утринен въздух, надвиснал над сивото, мудно течение на Темза. Ще помирише соления въздух и ще обгърне с поглед покривите на стария център. Неговият район. Погледът му стигаше до старинните стени на лондонския Тауър, стария затвор, където толкова много членове на кралски фамилии са били затваряни и екзекутирани, над търговския център, с неговата невъобразима смесица от старинно, модерно и вечно. Нямаше да мисли за злите и опасни хора, които се опитваха да погубят онзи Лондон, който той познаваше. Щеше да остави очите си да починат и нервите си да се отпуснат. Щеше да наблюдава реката и да се любува на панорамата. После щеше да се върне в малкия си офис и да продължи работата си.
Уолдрън беше планирал разходката си предварително, така както планираше всяка своя следваща стъпка. Беше я замислил така, че да може да й се наслади и да позволи на мозъка си да работи над следващия ход, който трябваше да предприеме, и по-следващия, и по-следващия, докато не арестува Мислович, не задържи Девлин, жената и детето под охрана, не унищожи Рейли, и не постигне всичко това, преди Фентън и останалите висши началници да се намесят и да го спрат.
Той стана и излезе през входната врата на участъка Тауър. Пое дълбоко дъх да напълни дробовете си с утринния въздух, който щеше да се задържи свеж още може би около час и тръгна.
Мислович също бе започнал с обичайните си сутрешни занимания. Днес той нямаше да се облече в някой от стилните си костюми „Савил Роу“, с които рангът му го обвързваше. Щеше да сложи нещо по-обикновено. И нямаше да си достави дежурното удоволствие с прелистването на „Лондон Таймс“ и пиенето на капучино на Беруик стрийт.
Зенко се беше обадил на Мислович веднага след срещата си с Рейли и го бе предупредил, че ченгетата се канят да го арестуват в щаба му на Беруик стрийт.
Първият екип наблюдатели на Уолдрън пристигна там в осем часа, но Мислович не дойде.
Мислович излезе от апартамента си, недалеч от площад Дорсет, и видя, че Зенко го чака в червения сааб, който им даде Оливър.
Погледна колата и се намръщи. Всичко, което тази кола внушаваше, му лазеше по нервите. Дощя му се да влезе отзад и да повярва, че саабът е собственост на някоя агенция за коли под наем и е изпратена, за да го вземе. А и тази сутрин Мислович имаше вид на човек, който може да наеме кола. Доста приличаше на изпълнителен директор, работещ в някой от законните видове бизнес, чиито приемни с модерен дизайн заемаха лицевите фасади из улиците на Сохо, вместо на бивш военен убиец, превърнал се в гангстер, въртящ търговия с дрога и действащ от някакъв сумрачен офис.
В своите сиви вълнени панталони, черен кашмирен пуловер и кафяво кожено яке, Мислович можеше да мине и за изобретателен рекламен агент или дори за продуцент на някоя филмова компания. А не просто за нелегално подвизаващ се имигрант. Мислович спокойно можеше да бъде взет за улегнал, натрупал опит изпълнителен директор. Със своята сива коса, загрубели с възрастта черти на лицето и скъпи дрехи, направо имаше вид на тузар бизнесмен, каквито той често бе виждал из по-луксозните барове и ресторанти на Сохо. На ония посредници в пробивните, престижни, динамични форми на бизнес, които някак си трупаха още повече тежест от факта, че се вписваха в лековатото порно на Сохо, сред баровете с мацки, заведенията с пийпшоу и вонящите единични стаички из сумрачните коридори, където овехтели курви, едва държащи се на краката си от болестите и възрастта, биваха отблъсквани от мъже, които се изкачваха по мръсни стълбища, за да си наемат някой „модел“ за половин час. Но нали и това беше бизнес.