— Тази жена не е престъпник. Мъжът й се е забъркал. Югославянинът е негов роднина. Тя никога не е била арестувана, никога не е била обвинявана в престъпление. Тя е жертвата. Обикновена гражданка. Вдовица с дете, в началното училище. Съдиите и съдебните заседатели ще я харесат и ще й съчувстват. Та тя е майка, за бога!
— Също както и Ма Бейкър.
— Не се притеснявайте. Американецът случайно е неин стар приятел. Не мисля, че дори му плаща нещо.
— Окей, Уолдрън, само гледайте да не ме подведете по лъжлива следа. Не обичам изненади. Ще дам ход на нещата. Вие ми докарайте престъпника и свидетелката си, и ще свършим работата.
— Разбрано.
Уолдрън побърза да се измъкне през вратата, преди Макдермот да е променил намеренията си.
Мислович тъкмо беше изчел своя „Таймс“, когато телефонът в „Марла’с“ иззвъня. Беше бодигардът на Драган, на име Тешич. Веднъж Мислович беше видял как Тешич удари един човек през лицето за това, че не бе отговорил на въпрос на Драган. Беше ударил човека толкова силно, че му беше счупил долната челюст, костта на брадичката и шийния прешлен. Тешич караше дори Зенко да се разтреперва.
Срещнаха се в бара на хотел „Парк Лейн“. Винаги, когато Драган идваше в Лондон, той отсядаше в някой от хотелите с четири звезди. Този път това беше „Парк Лейн“.
Драган беше седнал в далечния край на помещението. Беше три часа следобед. Барът беше празен, с изключение на бармана и на един сервитьор.
Драган беше едър мъж, който напоследък бе свалил доста от теглото си поради сърдечно заболяване. Страдаше от хронична аритмия. По някакви неизвестни причини сърцето му бе решило да бие по-бързо от обикновеното. Непрекъснато. Докторите му бяха казали, че могат да го контролират, но не и да го излекуват. За съжаление, от лекарствата, които му даваха, непрекъснато му се гадеше. Не можеше да се храни. След седемдесет и три години с наднормено тегло, килограмите от тялото му започваха да се стопяват. Сега имаше вид на човек, комуто е дадена кожа 52 номер, която да покрива тяло 42 номер. Драган беше започнал да носи на врата си шалове, които да скриват част от провисналата му гуша.
Той протегна все още месестата си десница към Мислович и разтърси ръката му без особена сърдечност. Мислович седна срещу него и отказа, когато сервитьорът го попита дали ще си поръча нещо за пиене. Драган разкара сервитьора с махване на ръка и се обърна към Мислович. Двамата мъже заговориха на хърватски.
— Говори, Иване.
Мислович му разказа последните новини. Не преувеличаваше нищо. Не пренебрегваше нищо. И не пропусна нищо.
По време на монолога на Мислович, Драган кимваше от време на време. Най-оживената му реакция към информацията, която му докладваха, се изрази в леко кимане с глава.
Когато Мислович свърши, Драган зададе няколко въпроса, които на пръв поглед нямаха нищо общо с последните събития. Попита за състоянието на финансите им и дали стоката е била разпределена гладко из различните райони на Лондон.
— Докъде си стигнал с издирването на твоята племенница и нейния американец? — попита накрая.
— Смятам, че през следващите два дни тя ще влезе в контакт с полицията. Тогава ще разберем къде се крие.
— Добре, остави чернилките да се погрижат за нея. Предай им информацията. После отстъпи. Съсредоточи се върху сделката. Купи дрогата.
— Да им дадем ли оръжие?
— Дай им два автомата. Останалата част от заплащането трябва да е в пари. Не бива да въоръжаваме тия свини. Намери някакво извинение.
— Хубаво.
— Приключи с първата покупка. Продължи сделките с тези отрепки, докато се придвижим до техните снабдители. После убий шефа им и колкото можеш от хората му.
— Това ли е всичко?
— Това.
— Окей.
Драган седеше, кротко отпуснал ръце върху масата пред него. Мислович изчакваше, знаейки, че срещата вече е приключила. Той си взе няколко фъстъка от купата пред него и ги метна в устата си. Бяха мазни и топли, и много вкусни.
Най-сетне Драган каза:
— Сигурен съм, че той ще поиска да те убие по някое време, Иване. Ти не си един от неговите.
— Знам. Оставил съм го да мисли, че може.