— Всичко е наред — прошепна Куин. — Не е нужно да го произнасяш на глас. Знам какво би искала.
Блей почувства как го облива студена пот, а ръцете му стиснаха здраво избраните преди малко дрехи.
— Кого… — попита дрезгаво Куин. — Кого би желала?
Последва нова дълга пауза и после тя произнесе една-единствена дума.
— Вас.
Блей се изправи.
— Ще ви оставя насаме.
Беше напълно сляп, докато се движеше към вратата и по инстинкт сграбчи коженото си яке на път за навън.
Докато затваряше, чу Куин да казва:
— Ще действаме много бавно. Ако ще се заемаме с това, ще го направим бавно.
Озовал се в коридора, Блей бързо се отдалечи от спалнята си и едва когато стигна до двойните врати, водещи към крилото за персонала, осъзна, че се разхожда наоколо по халат. Отиде до стълбите, водещи към кинозалата и облече дрехите си пред автомата за пуканки. Нарастващият у него гняв го разяждаше като рак. Безпричинен и така безполезен.
Блей стоеше, загледан в рафтовете с дивидита, а заглавията на обложките не представляваха нищо повече от цветни петна за очите му.
Онова, към което посегна обаче, не беше филм. Беше парче хартия в джоба на якето му.
29.
Когато вратата на стаята се затвори, Хекс чувстваше, че трябва да каже нещо. На глас. На Ривендж.
— Ами… — Тя докосна косата си. — Как си?
Той прекрати неловкото й мънкане, като закрачи към нея, червеният му бастун потропваше по плочките на пода, а мокасините му поскърцваха. Изражението на лицето му беше свирепо, а лилавите му очи блестяха.
Достатъчно силно, че кожата й да придобие тен. Тя придърпа чаршафа по-високо и промърмори:
— Какво ти става, по дяволите?
Рив се наведе към нея и я придърпа към себе си, като нежно я притисна към гърдите си. Наведе глава към нейната, а гласът му беше мрачен и дрезгав.
— Не вярвах някога да те видя отново.
Той потръпна, а тя вдигна ръце към него. Поколеба се за миг, а после го прегърна със същата сила, с която той го беше направил.
— Миришеш по същия начин — отсече тя и заби нос в яката на марковата му копринена риза. — О… боже, миришеш съвсем по същия начин.
Скъпият му парфюм я върна назад към времето на „Зироу Сам“, когато бяха четиримата: той управляваше, Ай Ем се занимаваше със счетоводството, Трез — със сделките, а тя отговаряше за охраната. Ароматът беше онова, което й помогна да прескочи ужасяващия промеждутък от последните три седмици и да се завърне в настоящето.
Но тя нямаше нужда от такива връзки с действителността. Те биха направили сбогуването й по-трудно. По-добре беше да се чувства свързана с действителността посредством настоящите събития и непосредствените си цели.
А после просто щеше да отпътува.
Рив се отдръпна от нея.
— Не искам да те изтощавам, така че няма да оставам. Но имах нужда…
— Всичко е наред.
Двамата стояха още известно време прегърнати и както винаги тя почувства сходството помежду им, когато двете половини на кръвното им наследство се вкопчиха една в друга, както бе характерно за симпатите.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита той. — Храна?
— Доктор Джейн забрани твърда храна поне за още няколко часа.
— Добре. Чуй, ще обсъдим бъдещето…
— В бъдеще. — Докато му отговаряше, тя извика в съзнанието си образа на сериозен разговор помежду им. Което направи, за да го заблуди, в случай че четеше мислите й.
Не разбра дали той прие казаното за чиста монета.
— Между другото сега живея тук — съобщи Рив.
— Къде точно се намирам?
— В тренировъчния център на Братството. — Той се намръщи. — Мислех, че си била тук и преди.
— Не и в тази част на имението. Но да, и аз реших, че ще ме доведат тук. Впрочем, Елена беше много мила с мен там вътре. — Тя кимна към операционната. — И преди да попиташ, да, ще се оправя. Доктор Джейн каза така.
— Добре. — Той стисна ръката й. — Ще отида да намеря Джон.
— Благодаря.
Когато стигна до вратата, Рив се спря и я погледна с аметистовите си очи.