— За мен е удоволствие да ви бъда от полза, господарю.
— Радвам се — промърмори Дариъс, докато се настаняваше на същата твърда пейка, където беше седял и при предишния разпит. По природа догените се съобразяваха с протокола и по тази причина биха предпочели по-високопоставените от тях да седят, докато те самите да стоят прави.
— Как се казваш?
Още един дълбок поклон.
— Името ми е Фрицгелдър Пърлмутър.
— Откога си със семейството?
— Роден съм в дома им преди седемдесет и седем години. — Прислужникът събра ръце зад гърба си и изправи рамене. — Служа с гордост на фамилията от петия си рожден ден насам.
— Дълъг период. Значи познаваш добре дъщерята.
— Да. Тя е жена с много качества. Същинска радост за родителите и семейството си.
Дариъс наблюдаваше лицето на догена много внимателно.
— И не ти е известно нищо, което би могло да предизвести за това изчезване?
Лявата вежда на прислужника потрепна веднъж. Последва дълго мълчание. Дариъс понижи гласа си до шепот.
— Ако това ще облекчи съвестта ти, ще ти дам думата си на брат, че нито аз, нито помощникът ми ще споделим с някого какво си ни казал. Дори не и със самия крал.
Фрицгелдър отвори уста и задиша през нея. Дариъс остана мълчалив. Да притиска горкия мъж само би забавило разследването. Той или щеше да проговори, или нямаше да го направи и ако го подканяше, просто щеше да отложи решението му. Догенът посегна към вътрешния джоб на униформата си и извади искрящо бяла носна кърпа, сгъната в идеален квадрат. Попи горната си устна и я прибра обратно.
— Нито дума от казаното от теб няма да напусне тази стая — прошепна Дариъс. — Нито дума.
На догена му се наложи да се прокашля два пъти, преди слабият му глас да успее да излезе от гърлото.
— Истината е… че не може да бъде винена в нищо. В това съм напълно сигурен. Не е… общувала с вампир зад гърба на родителите си.
— Но… — промърмори Дариъс.
В този миг вратата се отвори със замах и в стаята влетя главният иконом, който ги бе посрещнал по-рано на входа. Не изглеждаше изненадан от разпита, но в никакъв случай не го одобряваше. Без съмнение някой от подчинените му го беше уведомил.
— Ръководиш превъзходна прислуга — обърна се Дариъс към новодошлия. — С помощника ми сме много впечатлени.
Въпреки ниския поклон недоверието по лицето на иконома не изчезна.
— Чувствам се поласкан, господарю.
— Точно си тръгвахме. Господарят ти наоколо ли е?
Икономът се изправи и облекчението му беше очевидно.
— Той се оттегли и по тази причина аз дойдох да ви изпратя. Би искал да се сбогува с вас, но трябва да се погрижи за своята скъпа шелан.
Дариъс се изправи.
— Помощникът ти точно се канеше да ни придружи навън. Тъй като вали, сигурен съм, че господарят ти би предпочел някой от къщата да ни преведе през мократа трева. Ще се върнем пак след залез-слънце. Благодаря, че отделихте време за разследването ни.
На иконома не му оставаше нищо друго, освен да каже:
— Разбира се.
Фрицгелдър се поклони на по-висшестоящия от него и после посочи с ръка една врата в далечния ъгъл.
— Насам.
Въздухът отвън носеше едва загатнато обещание за наближаващата пролет, но все още цареше зимен студ, когато поеха в мъглата. Фрицгелдър знаеше точно откъде да мине и се движеше целенасочено покрай къщата откъм онази част от градината, над която се намираше стаята на изчезналата жена.
Чудесно се получи, помисли си Дариъс.
Догенът спря точно под прозореца на дъщерята на Сампсън, но не се обърна към каменната стена. Гледаше в обратната посока… Отвъд цветните лехи и живия плет… Към съседното имение. И после съвсем преднамерено се обърна към Дариъс и Тормент.
— Вдигнете очи към дърветата — каза той, докато сочеше към къщата, като че обясняваше нещо за нея… защото без съмнение бяха наблюдавани през прозорците на имението. — Огледайте добре пролуката.
И наистина на едно място преплетените клони не бяха така гъсти… Именно през тях те бяха успели да съзрат къщата в далечината, докато бяха на втория етаж.