— Да. — Момчето се обърна върху парцаливото си легло. — Добър вечер, господарю.
— Какво правиш тук?
— Спя.
— Това всъщност е повече от очевидно. — Дариъс се приближи до него и коленичи. — Но защо не си в дома си?
Той наистина беше прогонен от баща си, но Харм рядко, много рядко се прибираше в семейното жилище. Със сигурност младият мъж можеше да остане със своята мамен. Момчето се изправи на крака и се облегна на стената.
— Колко е часът? Пропуснал ли съм…
Дариъс хвана ръката на Тор.
— Ял ли си?
— Закъснях ли?
Дариъс не си направи труда да задава повече въпроси. Отговорът на онова, което искаше да научи, беше повече от ясен заради начина, по който момчето отказваше да вдигне очи. Бил е помолен да не търси подслон в бащиния си дом.
— Тормент, колко нощи си прекарал тук? — На този студен под.
— Мога да намеря друго място, където да пренощувам. Няма да идвам повече тук.
В името на Скрайб Върджин, наистина нямаше да идва тук.
— Изчакай ме, моля те.
Дариъс мина през портата и провери за съобщения. Намери бележки за Мърдър и Агъни и се замисли дали да не остави послание до Харм. Нещо от рода на „Как си могъл да обърнеш гръб на родния си син и да допуснеш да прекарва деня на каменния под, като използва дрехите си за завивка, вместо да е на топло в леглото си? Проклет задник“.
Дариъс се върна при Тормент и откри, че момчето беше събрало вещите си и беше препасало оръжията си. Преглътна една ругатня.
— Първо ще отидем в имението на изчезналата жена. Има нещо, което трябва да обсъдя с… онзи прислужник. Вземи си нещата, синко.
Тормент го последва, по-пъргав, отколкото много други биха били след бог знае колко дни без храна и добра почивка.
Материализираха се пред къщата на Сампсън и Дариъс кимна надясно, за да покаже, че трябва да минат отзад. Когато се озоваха пред задния вход, през който бяха излезли предишната нощ, той позвъни с камбанката. Икономът им отвори и се поклони ниско.
— Господа, какво бих могъл да направя за вас?
Дариъс пристъпи вътре.
— Бих искал отново да разговарям с прислужника на втория етаж.
— Разбира се. — Още един нисък поклон. — Ще ме последвате ли до предния салон?
— Ще чакаме тук.
Дариъс се настани до вехтата маса за прислугата. Догенът пребледня.
— Господине, това е…
— Подходящото място за разговора ми с прислужника Фрицгелдър. Не виждам полза да добавяме още към страданието на господаря и господарката ти, ако се натъкнат на нас, без да сме обявили за пристигането ни. Ние не сме гости. Тук сме да помогнем за разрешаването на тази трагедия.
Икономът се поклони така ниско, че беше цяло чудо как не падна по чело.
— Така е, съвсем прав сте. Веднага ще доведа Фрицгелдър. Имате ли нужда от нещо друго?
— Да. Ще сме много благодарни, ако ни предложите храна и бира.
— О, разбира се, господине! — Догенът се поклони и се насочи към вратата. — Трябваше сам да ви предложа храна и напитки. Простете ми.
Когато останаха сами, Тормент каза:
— Нямаше нужда от това.
— От кое? — попита Дариъс, а пръстите му пробягаха по одрасканата повърхност на масата.
— Да молиш да ме нахранят.
Дариъс хвърли поглед през рамо.
— Мило мое момче, целта на искането ми беше да накарам иконома да се отпусне. Присъствието ни в тази стая му създава значителен дискомфорт, тъй като пожелахме да разпитаме отново прислугата. Молбата ми беше облекчение за него. Сега седни и когато храната пристигне, ще трябва да я изядеш. Аз се нахраних, преди да дойдем.
Чу се тътренето на стол и после изскърцване, когато Тормент се настани в него. Прислужникът пристигна веднага. А ситуацията беше неловка, тъй като в действителност Дариъс нямаше какво да го пита. Защо ли се бавеше храната…
— Господа — заяви икономът гордо, когато отвори вратата със замах.