Грег отвори уста, за да възрази, но после я затвори, без да обели и дума. Имаше по-добър начин да се справи с положението.
— Е, добре.
Демонстративно бавно слезе по стълбите и докато минаваше покрай иконома, го закачи с тялото си. После отиде до стаята си и се вмъкна вътре като послушен гост.
— Как мина разходката ти? — попита Холи, докато се прозяваше.
— Нещо случи ли се, докато ме нямаше?
Като например някой призрак да е бил тук, за да те оправи?
— Не. Е, освен че някой тичаше по коридора. Кой ли е бил?
— Нямам представа — промърмори Грег и отиде да спре камерата. — Нямам абсолютно никаква представа…
38.
Джон прие форма до улична лампа, която съвсем скоро щеше да предаде богу дух. Светлата окръжност под подобната й на жираф шия озаряваше фасадата на жилищна сграда, която би изглеждала далеч по-добре при пълен мрак. Тухлите и хоросанът нямаха червен и бял цвят, а кафяв и още по-кафяв. Изпочупените стъкла на прозорците бяха запушени с тиксо и стари одеяла. Дори полегатото стълбище, водещо към преддверието, беше осеяно с пукнатини и дупки, като че някой го беше обработвал с бургия. Сградата бе съвсем същата като през последната нощ, която бе прекарал тук, с една-единствена разлика: жълтата ограничителна лента, прикрепена към входната врата.
Най-сетне! Отдавна й беше време да я съборят.
Хекс се появи от сенките и се присъедини към него, а той се постара да изглежда спокоен… Но знаеше, че не се справя. Голямото пътешествие из дебрите на скапаното му минало беше по-трудно за преживяване, отколкото беше очаквал и наподобяваше на влакче в увеселителен парк. Веднъж щом се качиш и потегли, няма бутон, с който да го спреш. Кой да предположи, че историята на съществуването му трябваше да върви с предупреждение за бременни жени и епилептици.
Да, беше невъзможно да се откаже по средата. Тя щеше да се разочарова, ако не стигнеше до края. Очевидно беше наясно с всичко, което той изпитваше… и ако се предадеше, щеше да почувства и провала му.
— После си попаднал тук? — прошепна тя.
Джон кимна и я поведе покрай главната фасада на сградата, завиха зад ъгъла и се озоваха на алеята отзад. Докато се приближаваха към аварийния изход, се почуди дали ключалката все още е счупена… Освободи резето с минимални усилия и двамата влязоха вътре. Мокетът в коридора наподобяваше пръстения под на някоя колиба, отъпкан до крайност и покрит с отдавна попили във влакната му засъхнали петна. Целият коридор беше осеян с празни бутилки от алкохол, опаковки от вафли и угарки от цигари. Вонята, която се носеше във въздуха, като че идваше изпод мишниците на бездомник. Цели кофи с ароматизатор не биха могли да променят, макар и малко този ад за обонянието.
Докато Куин се промъкваше през аварийния изход, Джон зави наляво към стълбището и започна да се изкачва по него, от което му се прииска да закрещи. Докато вървяха, плъхове пробягваха с цвърчене пред тях, а миризмата ставаше все по-наситена и по-остра, сякаш на горните етажи нещо се разлагаше.
Когато стигнаха до втория етаж, той ги поведе по коридора и спря пред стена, върху която имаше голямо петно. Мили боже… Петното от вино все още си стоеше… Но защо беше изненадан? Кой да го почисти?
Отмина още една врата и се насочи към онова, което някога бе представлявало едностайното му жилище. Джон бутна вратата и влезе вътре…
Боже! Всичко беше, както го бе оставил.
След него никой не беше живял тук, което вероятно бе логично. Хората постепенно бяха започнали да напускат сградата още по негово време… Е, поне онези, които можеха да си позволят по-добро жилище, се бяха изнесли. Бяха останали само наркоманите. А свободните апартаменти бяха заети от бездомници, промъкнали се като хлебарки през счупените прозорци и разбитите врати на партерния етаж. Кулминацията в демографския отлив беше настъпила с поставянето на ограничителната лента на вратата. Сградата официално бе обявена за необитаема. И туморът на мизерията беше обхванал всичко. Докато стоеше загледан в списанието за бодибилдинг, което бе оставил на леглото до прозореца, сякаш бе сграбчен и пренесен назад във времето, макар ботушите му да бяха здраво стъпили в настоящето.
Естествено, когато отвори вратата на неработещия хладилник… вътре все още стояха кутиите протеинов шейк с аромат на ванилия, които дори и гладните бездомници не бяха докоснали.