Тя обаче, не можеше да помръдне. И после устата й се отвори леко. Когато осъзна какво се канеше да каже, не можеше да повярва, че би могла да изрече думите. Откровението противоречеше на всичко, което знаеше за самата себе си.
За бога, наистина ли щеше да го направи?
— Джон… Аз… Аз бях…
Тя отмести погледа си от неговия и се загледа в собственото си отражение. Хлътналите й страни и сивкавата бледност далеч не бяха резултат само от недоспиване и недохранване. Във внезапен пристъп на гняв тя буквално изстреля думите:
— Леш не е импотентен. Ясно ли е? Не е… импотентен…
Температурата в стаята спадна рязко до такава степен, че дъхът й започна да излиза на облачета.
И онова, което видя в огледалото, я накара да се обърне и да отстъпи назад от Джон. Сините му очи искряха с ужасяващ блясък, а горната му устна се беше отдръпнала, за да разкрие кучешките му зъби, които бяха така удължени и заострени, че наподобяваха кинжали.
Всички предмети в стаята започнаха да вибрират, лампите върху нощните шкафчета, дрехите на закачалките, огледалото на стената. Потракването прерасна в глух тътен и на нея й се наложи да се задържи за бюрото, за да не се озове на пода.
Сякаш въздухът беше жив. Наелектризиран. Опасен.
И Джон беше в центъра на бушуващата енергия, юмруците му бяха така здраво стиснати, че мускулите на ръцете му трепереха, а краката му бяха заели бойна поза.
Джон отвори уста и отметна глава рязко назад… И нададе боен вик… Толкова интензивен, че тя трябваше да запуши ушите си. Толкова силен, че тя почувства ударната вълна върху лицето си.
За миг си помисли, че той е намерил гласа си… но не гласовите му струни бяха източникът на звука.
Стъклото на вратата зад него се беше пръснало и се беше разпиляло на хиляди парченца, които се сипеха наоколо, улавяйки светлината, подобно на дъждовни капки…
Или на сълзи.
40.
Блей нямаше представа какво му беше подал току-що Сакстън. Е, ясно, че беше пура, при това скъпа, но не беше разбрал каква е марката.
— Мисля, че ще ти хареса — заяви вампирът, облегна се назад в коженото кресло и запали собствената си пура. — Приятни са за пушене. Силни, но наистина приятни.
Блей извади запалката си „Монблан“ и се наведе напред, за да запали пурата си. Докато вдишваше, усещаше, че Сакстън го наблюдава съсредоточено.
Отново.
Все още не можеше да свикне с вниманието му и остави погледа си да се рее из заведението. Куполовиден тъмнозелен таван, лъскави черни стени, тъмночервени кожени кресла и канапета. Много на брой мъже от човешката раса с пепелници до себе си.
Накратко: нямаше нищо, което да отклони вниманието му от очите на Сакстън, от гласа му или от парфюма му.
— Кажи ми — заговори Сакстън, като изпусна от устните си идеално оформено синкаво облаче, което за кратко замъгли лицето му. — Преди или след като ти се обадих избра костюма на райе?
— Преди.
— Знаех си, че имаш стил.
— Така ли?
— Да. — Сакстън се втренчи в Блей над ниската махагонова масичка, която ги разделяше. — Иначе не бих те поканил на вечеря.
Ястията, сервирани им в „Ресторанта на Сал“, бяха… наистина прекрасни. Бяха се хранили в кухнята на частна маса, а Ай Ем им бе подготвил специално меню от ордьоври и паста. Десертът беше кафе с мляко и тирамису. Предястията бяха придружени с бяло вино, а основното блюдо — с червено. Разговаряха за общи неща, но пък интересни… и напълно несъществени. Въпросът, дали ще го направят или не, остана да виси във въздуха през цялата вечер, като определяше всяка тяхна дума, всеки поглед и всеки жест.
Значи… това беше да си на среща, помисли си Блей. Прикрити преговори под формата на разговор за книги и музика. Нищо чудно, че Куин търсеше просто секс. Никога не би имал търпение за такава завоалираност. А и не обичаше да чете, а музиката, която продънваше ушите му, можеха да понесат само умопомрачени или глухи.
До тях се приближи облечен в черно сервитьор.
— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
Сакстън завъртя пурата между палеца и показалеца си.
— Две чаши порто. Крофт Винтидж 1945, моля.
— Отличен избор.
Погледът на Сакстън отново се насочи към Блей.
— Знам.
Блей погледна през прозореца, до който седяха, и се почуди дали в някакъв момент щеше да спре да се изчервява.