— Вали.
— Така ли?
Боже, какъв глас. Прекрасен като пурата.
Блей се размърда и кръстоса глезените си. Докато се ровеше в съзнанието си за тема, с която да запълни мълчанието, му стана повече от ясно, че няма да измисли нищо по-оригинално от коментари за времето. Въпросът беше в това, че краят на срещата неизбежно наближаваше и макар да бяха установили, че и двамата са тъгували за загубата на Доминик Дън, а също и че бяха фенове на Майлс Дейвис, той не знаеше какво да направи, когато дойдеше моментът на раздялата.
Дали щяха да си кажат: „Звънни ми и отново ще излезем заедно!“. Или щяха да изберат по-усложнената, но, разбира се, по-приятна опция: „Да, с удоволствие ще дойда у вас, за да разгледам колекцията ти от графики“.
Но при втория вариант съвестта му настояваше да добави: „Макар че досега не съм го правил с мъж, и всеки друг, освен Куин, би бил просто заместител“.
— Кога за последно си излизал на среща, Блейлок?
— Аз… — Блей дръпна продължително от пурата. — Мина много време.
— С какво запълваш времето си? Само работа и никакви забавления?
— Нещо такова.
Добре, несподелената любов не спадаше към никоя от тези категории, макар частта с липсата на забавления да беше абсолютно вярна. Сакстън се усмихна леко.
— Зарадвах се, когато ми се обади. И малко се изненадах.
— Защо?
— Братовчед ми има определени… териториални претенции към теб.
Блей се взря в светещия връх на пурата.
— Мисля, че много сериозно си се заблудил по отношение на интересите му.
— А аз мисля, че ми заявяваш любезно да не се бъркам.
— Няма в какво да се бъркаш. — Блей се усмихна на сервитьора, докато той поставяше двете чаши на кръглата маса, а после се отдалечи. — Повярвай ми.
— Куин е интересна личност. — Сакстън протегна елегантната си ръка и взе чашата си с порто. — Всъщност той е един от любимите ми братовчеди. Нежеланието му да се подчинява на установените норми е достойно за уважение и е преживял неща, които биха пречупили някой по-слаб от него. Но не мисля, че на този, който се влюби в него, ще му е лесно.
— Често ли идваш тук? — смени темата Блей.
Сакстън се засмя, а светлите му очи проблеснаха.
— Не искаш да говорим за това. — После се озърна намръщено. — Всъщност напоследък не излизам често. Прекалено много работа.
— Каза, че си адвокат по Древно право. Сигурно е интересно.
— Специализирал съм попечителски фондове и завещания. Затова увеличаването на работата не ме радва особено. Небитието се напълни с прекалено много невинни души миналото лято…
Групичка от шишкави снобари със златни часовници и копринени костюми, седнали на канапето в съседство, се изсмяха пиянски, а най-шумният от тях се облегна рязко назад и се блъсна в Сакстън. Което не беше добър ход, защото Сакстън, макар и джентълмен, не беше страхливец.
— Извинете, ще възразите ли да бъдете малко по-тихи?
Грубиянът се обърна, а огромният му корем над колана заплашваше да се пръсне.
— Да. Възразявам. — Зачервените му очи се присвиха. — И бездруго мястото на типове като вас не е тук.
Нямаше предвид факта, че са вампири. Блей отпи от портото си, а скъпото питие му се стори като оцет… и лошият вкус в устата му не беше причинен от напитката.
Миг по-късно наглият тип отново се отпусна с такава сила на облегалката си, че Сакстън едва не разля питието си.
— Дявол да го вземе — промърмори Сакстън и посегна към салфетката.
Малоумникът от съседната маса пак се наведе към тях и малко оставаше коланът му да се скъса и да избоде очите на някой от седящите наоколо.
— Красавци, пречим ли ви да смучете от тези мъжки напитки?
Сакстън се усмихна хладно.
— Определено да.
— О, съжалявам. — Мъжът демонстративно вирна кутрето си. — Не исках да ви обиждам.
— Да си вървим — намеси се Блей и се наведе да угаси пурата си.
— Можем да се преместим на друга маса.
— Каните се да избягате ли, момчета? — попита провлечено нахалникът. — Може би отивате на парти, където има различни видове пури. Дали да не ви последваме, за да сме сигурни, че сте стигнали невредими?
Блей не отместваше поглед от Сакстън.
— И бездруго става късно.
— Което означава, че за нас е само средата на деня.