Пристигането на Омега беше предшествано от лунно затъмнение и идиотите вътре нямаха никаква представа какво се случва… Но малкият боклук беше наясно. Хлапето пристъпи през външната врата и светлината от вътрешността на къщата освети входа.
Родният баща на Леш се появи на неподдържаната морава с развяваща се около него бяла роба, а пристигането му още повече понижи температурата на въздуха. В мига, когато прие форма, малкият мизерник се приближи до него и двамата се прегърнаха.
Леш изпита изкушение да отиде при тях, да заяви на баща си, че не е нищо повече от побъркан перверзник и да предупреди малкия плъх, че дните и нощите му са преброени… Покритото с качулка лице на Омега се извърна към него. Леш остана напълно неподвижен и проектира в съзнанието си напълно празна повърхност, която го направи невидим.
Сянка… Сянка… Сянка…
Като че мигът продължи цяла вечност. Ако Омега беше усетил Леш, без съмнение това щеше да е краят му.
След миг Омега насочи вниманието си обратно към своя любимец, а в този момент на вратата се появи някакъв олюляващ се нещастник, който размахваше ръце в опит да се задържи прав. Когато стигна тревата, се заклатушка към една леха със зеле, но преди да я е достигнал падна на колене и се просна по очи. Докато хората вътре се смееха, а шумът от купона отекваше в нощта, Омега се понесе към прага.
Партито течеше с пълна сила, когато той влезе в къщата, защото без съмнение тъпите копелета вътре бяха прекалено пияни, за да осъзнаят, че под белия плат се намира самото зло, което току-що е станало част от компанията им.
Неведението им не трая дълго обаче.
Задейства се гигантска светлинна бомба, а изригналото зарево изпълни къщата и заструи през прозорците към гората наоколо. Когато заслепяващият блясък избледня до меко сияние, стана ясно, че няма оцелели. Всички купонджии лежаха един върху друг на пода, а веселбата определено беше приключила. Мили боже. Ако целта на всичко това беше… Леш се придвижи към къщата, като внимаваше да не оставя следи в буквален и преносен смисъл и когато се приближи, чу странен стържещ звук.
Застана пред един от прозорците на дневната и погледна вътре. Малкото копеле влачеше тела из помещението, подреждаше ги в редица едно до друго на пода, така че главите им да сочат на север, като оставяше помежду им около трийсет сантиметра. Боже… Бяха толкова много, че редицата продължаваше в коридора и в столовата.
Омега наблюдаваше отстрани и беше видимо доволен от гледката, как новата му играчка влачи телата наоколо.
Каква идилия.
На копелето му отне близо половин час да подреди всички тела, като намиращите се на горния етаж бяха довлечени до долу, хванати за краката, а главите им се блъскаха във всяко стъпало и оставяха яркочервена кървава диря. В действията му имаше логика. Къде по-лесно е да теглиш мъртво тяло за краката. Когато всички бяха събрани заедно, копелето започна да действа с ножа и създаде поточна линия за въвеждане в Обществото на лесърите. Започна от столовата, като режеше наред гърла, китки, глезени и гръдни кошове, а Омега минаваше зад него, процеждаше по малко от черната си кръв в гръдните кухини, после ги удряше с електричество, преди да отстрани сърцата им. В този случай нямаше подготвени урни и когато извадеше сърцата, Омега просто ги захвърляше в някой ъгъл.
Къщата приличаше по-скоро на касапница.
Когато всичко свърши, в центъра на дневната, там където дъските бяха хлътнали, се образува кърваво езеро. Друга голяма локва се беше оформила в основата на стълбището в коридора. Леш не можеше да види добре, но беше повече от сигурен, че имаше още една в столовата.
Скоро след това започнаха да се чуват стоновете на новоприетите. Хленченето им щеше да се увеличава с напредването на трансформацията, докато не изповръщаха и последната капка от човешката си същност.
Омега се носеше насред хаоса и агонията, газеше с танцова стъпка гърчещите се тела, а бялата му роба се влачеше по засъхващата мръсотия на пода, но въпреки това по нея не се виждаше и петънце.
Застанал в ъгъла, малкият нещастник запали трева и си дръпна здраво, като че си отдъхваше след добре свършена работа.