В далечния край на мазето Дариъс очакваше да открият второ стълбище, което да ги отведе обратно на горния етаж. Вместо това подземния коридор свършваше в стена. Нямаше врата. Само стена. Той се озърна, за да провери за резки в земята или пукнатини в камъка, подсказващи за скрит панел или малък проход. Но не откри нищо. За да са сигурни, двамата с Тормент прокараха ръце по повърхността на стената и по пода.
— На горния етаж имаше много прозорци — промърмори Тормент. — Но ако я държат горе, биха могли да дръпнат завесите, за да не влиза светлина. Също така е възможно да има и вътрешни стаи без прозорци.
Двамата стояха с лице към задънения коридор и ужасяващото усещане, че не трябва да бъдат тук, изпълни Дариъс до такава степен, че му стана трудно да диша, по кожата му изби пот и усети по гърба му да лазят студени тръпки. Имаше чувството, че и Тормент изпитва същото напрегнато безпокойство, тъй като момчето не спираше да прехвърля тежестта си от единия на другия крак. Дариъс поклати глава.
— Изглежда, тя наистина не е тук…
— Самата истина, вампире.
Дариъс и Тормент се обърнаха, като в същото време извадиха кинжалите си. Докато гледаха към онзи, който ги беше изненадал в гръб, Дариъс си помисли: „Е, това обяснява чувството на ужас“.
Облечената в бяла роба фигура, която блокираше пътя им навън, не беше нито на човек, нито на вампир.
Беше симпат.
44.
Докато Хекс чакаше пред фитнес залата, тя с неохота анализираше чувствата си. Сякаш се взираше в лицето на непознат и отбелязваше чертите, цвета и несъвършенствата му напълно безчувствено.
Желанието й за отмъщение беше притъпено от искрената загриженост за Джон.
Изненада, изненада!
Но пък тя никога не беше очаквала да стане отблизо свидетел на такава ярост, а още по-малко у Джон. Като че в него се беше вселил звяр, който ревеше затворен в клетката си.
С обвързания вампир не можеш да си правиш шеги. И тя не се заблуждаваше, именно това беше причината за неговата реакция… а също и за наситения аромат на подправки, който долавяше около него, след като се беше измъкнала от затвора на Леш. В някакъв момент, по време на нейната брутална ваканция, чувствата и уважението на Джон към нея бяха прераснали в нещо необратимо.
По дяволите. Каква бъркотия!
Когато звукът от тренажора изведнъж замлъкна, тя беше склонна да се обзаложи, че Блейлок просто е измъкнал щепсела от контакта. Много умен ход! Тя се беше опитала да спре Джон, но когато убежденията й не дадоха резултат, застана на пост тук, пред вратата. Не можеше да стои и да го гледа как тича на пътеката до пълното си изтощение. Да слуша отвън как се наказва сам, беше достатъчно лошо.
Стъклената врата в другия край на коридора се отвори и от офиса се появи Тормент. Ако се съдеше по светлината, струяща иззад гърба му, Ласитър също беше там.
— Как е Джон? — Когато братът се приближи, по посърналото му лице и уморените му очи личеше загриженост, а емоционалната му решетка блестеше от разкаяние.
И това беше толкова логично.
Хекс хвърли поглед към вратата на залата.
— Очевидно е размислил и няма да прави кариера като маратонец. Или това, или току-що счупи още една пътека.
Извисяващото се над нея тяло на Тор я накара да вдигне глава, за да може да го погледне в лицето и тогава с изненада откри какво се таеше в сините му очи. В погледа му се четеше разбиране и дълбоко познание, което събуди нейната подозрителност. Според личния й опит непознати, които гледат така някого, са опасни.
— Как си? — попита той тихо.
Странно. Тя не беше имала много контакти с брата, но когато и да се бяха кръстосвали пътищата им, той винаги беше проявявал особена… любезност. И по тази причина тя винаги го избягваше. Справяше се много по-добре със суровото отношение, отколкото с каквато и да било любезност.
Честно казано, той я караше да се чувства нервна.
Тя не отговори, а неговото лице се напрегна, като че ли беше разочарован, но въпреки това не я укори.
— Добре — каза. — Няма да любопитствам.
Боже, каква кучка беше.
— Не, няма проблем. Но едва ли би искал да чуеш отговора точно в този момент.
— Разбирам. — Той присви очи към затворената врата и тя долови неговата твърда убеденост, че мястото му е тук, отвън, заедно с нея, защото страдащият от другата страна мъж го беше отхвърлил. — Обадила си се в кухнята да ме повикат тук.