Тя извади ключа за къщата му, който Джон беше използвал.
— Просто исках да ти върна това и да ти кажа, че имаше малък проблем.
Емоционалната решетка на брата стана черна и пуста, всички светлини угаснаха.
— Какъв проблем?
— Стъклото на една от плъзгащите се врати е счупено. Ще са нужни няколко дъски, за да се покрие временно дупката. Успяхме да включим алармата, така че детекторът за движение вътре работи, но става ужасно течение. Мога да я поправя още днес.
Разбира се, само в случай че Джон видеше сметката на всички тренажори, протриеше маратонките си или се изчерпеха силите му.
— Коя… — Тор се покашля. — Коя врата?
— Онази в стаята на Джон Матю.
Братът се намръщи.
— Беше ли счупена, когато влязохте?
— Не… просто се пръсна внезапно.
— Това не се случва със стъклата без причина.
А не беше ли имал Джон добра причина?
— Абсолютно вярно.
Тор се втренчи в нея и тя отвърна на погледа му, а тишината стана непоносима. Истината беше, че колкото и мило да се държеше братът, колкото и добър боец да беше, тя нямаше да сподели нищо с него.
— С кого да говоря за ремонта на вратата? — попита тя.
— Не се тревожи за това. Благодаря, че ме уведоми.
Братът се обърна и се запъти към офиса, а тя се почувства ужасно… Още нещо общо между нея и Джон Матю. Само че вместо да се опитва да поставя спортни рекорди, на нея й се искаше да вземе нож и да среже ръцете си, за да освободи напрежението. Боже, понякога беше такова мрънкало. Наистина беше такава. Но онези обръчи не само потискаха симпатската й страна, но й помагаха да потиска и нежеланите си чувства. А това означаваше около деветдесет и девет процента от емоциите й, ако трябваше да е точна.
Десет минути по-късно Блейлок подаде глава през вратата, с поглед, забит в пода, и объркани чувства, което не беше странно. Никой не обичаше да става свидетел на саморазрушението на приятел и да се налага да разговаря с жената, докарала го до това положение.
— Джон отиде в съблекалнята да си вземе душ. Убедих го да сложи край на тази история с маратона, но ми се струва, че все още му е нужно малко време.
— Добре. Ще продължа да го чакам тук в коридора.
Кимването на Блей беше последвано от неловка пауза.
— Аз ще потренирам.
Вратата се затвори, а тя вдигна якето и оръжията си и тръгна по коридора към съблекалнята. Офисът беше празен, което означаваше, че Тор си беше тръгнал и вероятно се беше заел да организира ремонта с някого от догените.
Натрапчивата тишина й подсказа, че в залата, учебните стаи и клиниката нямаше никой. Тя се облегна на стената, плъзна се надолу и седна на пода, с ръце, опрени на коленете. Отпусна глава назад и затвори очи. Боже, беше изтощена…
— Джон още ли е вътре?
Хекс се събуди и насочи пистолета си към гърдите на Блейлок. Вампирът отскочи назад, а тя мигом спусна предпазителя и наведе дулото.
— Извинявай, старите навици умират трудно.
— О, да. — Той размаха бялата си кърпа по посока на съблекалнята. — Джон още ли е вътре? Вече мина повече от час.
Хекс вдигна ръка и погледна към часовника, с който се беше сдобила.
— Боже.
Тя се изправи и открехна вратата. Звукът от душа не я успокои.
— Има ли друг изход освен този?
— Само през фитнеса, който също води единствено към този коридор.
— Ще отида да поговоря с него — заяви тя и се помоли да постъпва правилно.
— Добре. Аз ще завърша тренировката си. Обади ми се, ако имаш нужда от мен.
Тя бутна вратата и влезе. Обзавеждането беше стандартно и се състоеше от редици с кафяви шкафчета, разделени от дървени пейки. Следвайки звука на течаща вода, идваща отдясно, тя отмина писоарите, кабините с тоалетните и мивките, които изглеждаха някак самотни в отсъствието на група голи потни мъже, които да ги използват. Откри Джон в зоната с душовете, където всеки квадратен сантиметър беше покрит с плочки. Все още беше облечен с тениската и шортите си и седеше на земята, облегнат на стената, с глава, наведена надолу, и ръце, опрени на коленете, а по масивните му рамене се стичаше вода.
Първата мисъл, изникнала в главата й, беше, че досега и тя бе седяла в същата поза отвън.