Втората беше колко е изненадана от факта, че може да стои така неподвижно. Емоционалната му решетка не просто пламтеше. Дори сянката зад нея гореше от страданието му. Като че двете му половини скърбяха заради всички мъки, през които беше преминал или наблюдавал и заради претърпените жестоки загуби в живота му… И сега може би беше на път да претърпи още една. Емоционалното му състояние в резултат на всичко това я ужасяваше. Изпълващата го наситена черна празнота беше толкова мощна, че поглъщаше цялата му психика… Водеше го към състоянието, в което се беше намирала тя в операционната.
Запращаше го към лудостта.
Когато пристъпи през облицования с плочки праг, кожата й настръхна от студа, породен от чувствата му… И осъзнаването, че го беше направила отново. Това беше Мърдър, само че в още по-тежко състояние.
Господи, тя беше същинска черна вдовица, когато опираше до важните мъже в живота й.
— Джон?
Той не вдигна глава и тя не беше сигурна дали изобщо регистрира присъствието й. Беше се върнал в миналото, бе обсебен от него и впримчен в хватката на спомените…
Хекс се намръщи, когато усети, че следи с очи вадата, която се стичаше изпод тялото му към… канала.
Към канала.
Имаше нещо, свързано с този канал. Нещо свързано с… Леш? Погълната от самотата и заслушана в тихия звук на водната струя, тя освободи лошата си страна, този път за добро. Инстинктите й на симпат мигом се пробудиха и проникнаха в Джон, за да навлязат дълбоко в съзнанието и спомените му.
Той вдигна глава и я погледна стъписан, а всичко около нея придоби червен цвят и стана двуизмерно. Плочките вече бяха розови, тъмната мокра коса на Джон имаше цвят на кръв, а водата блещукаше подобно на розово шампанско.
Образите, които видя, бяха излезли изпод перото на ужаса и срама. Тъмно стълбище в жилищна сграда, не много различна от онази, в която я беше завел. Той беше дребен претранс, насилван от вонящ човек… О, боже!
Не!
Коленете на Хекс поддадоха и тя се олюля… а после остави тялото си да се строполи на земята. Падна така тежко върху хлъзгавите плочки, че костите й изпукаха, а челюстта й изтрака.
Не… Не Джон, помисли си тя. Не и когато е бил безпомощен, невинен и така самотен. Не и когато е бил изгубен в света на хората, борейки се за оцеляване.
Не и той. Не и по този начин.
Със симпатската си страна, изложена на показ, и очи, несъмнено искрящи в червено, тя седеше срещу него и двамата се взираха един в друг. Той знаеше, че тя е прочела мислите му и ненавиждаше онова, което бе узнала, с такава ярост, че тя мъдро запази скрити всякакво съжаление и съчувствие. Джон изглежда негодуваше не срещу факта, че бе нахлула в спомените му. По-скоро му се искаше да няма такива проклети спомени, които да споделя.
— Какво общо има това с Леш? — попита тя рязко. — Беше завладял съзнанието ти напълно.
Очите му се насочиха към канала в центъра и тя имаше чувството, че той вижда как към него се стичат струи кръв.
Тази на Леш.
Хекс присви очи, а случилото се до голяма степен й се изясни. Леш беше научил за тайната на Джон. Някак си. И тя нямаше нужда от симпатската си страна, за да разбере какво би сторил той с подобен вид информация.
Коментатор на бейзболен мач нямаше да свика повече публика.
Когато Джон отново погледна към нея, тя се почувства дълбоко свързана с него. Без бариери, без усещане за уязвимост. Макар да бяха напълно облечени, всеки беше гол пред другия.
Беше повече от сигурна, че никога нямаше да изпита подобно усещане с друг мъж. Или с когото и да било изобщо. Той не се нуждаеше от обяснения, за да разбере през какво бе преминала тя и какви са всички последствия от подобно изживяване. Същото важеше и за нея.
И може би сянката върху емоционалната му решетка представляваше някакъв вид раздвоение на психиката, причинено от преживяната травма. Може би душата и съзнанието му бяха решили да прекъснат връзката с миналото и да го запратят в някой забравен ъгъл. Може би по тази причина тези две части от него бяха така отчетливо разграничени.
Имаше логика, както и в желанието за мъст, което той изпитваше. Все пак Леш беше лично замесен в две отделни злини. В случилото се с него и с нея. Когато информация като тази попаднеше в погрешни ръце, ужасът беше подобен на този, изпитван по време на самата случка. Защото всеки път, когато някой узнаеше за нея, го преживяваш отново и отново. Именно по тази причина тя никога не говореше за времето, прекарано с баща й в колонията или за онази гадост в клиниката на хората… Или… Да…