— Кой ти причини това?
Сакстън отказа да погледне към него, но силното му потрепване говореше ясно за онова, което вече беше разкрил и гласът му. Беше уморен и изпитваше болка.
— Нека само кажем… че в скоро време няма да ми се допуши пура.
Онази пряка до бара… По дяволите. Блей си беше тръгнал пръв, но беше предположил, че Сакстън е сторил същото.
— Какво стана, след като си тръгнах?
— Няма значение.
— Напротив, има.
— Ще бъдеш ли така любезен… — Отново проклетата кашлица. — … да ми позволиш да се върна в леглото? Особено ако се каниш да се държиш сприхаво. Не се чувствам много добре.
След тези думи Сакстън го погледна през рамо.
Дъхът на Блей секна.
— О… боже мой — прошепна.
46.
Слънцето точно се канеше да проникне през мрежата от преплетени клони над главите им, когато Дариъс и Тормент приеха форма до една малка къща със сламен покрив на километри от дома, където бе извършено отвличането и съседната къща. А също и от подобното на влечуго същество, което ги беше посрещнало в подземния коридор.
— Сигурен ли си? — попита Тормент и прехвърли чантата си на другото рамо.
В този момент Дариъс не беше сигурен в нищо. Всъщност беше изключително изненадан от факта, че двамата с момчето се измъкнаха от къщата на симпатите, без да им се наложи да се бият. Дори ги изпратиха навън, като че бяха дошли на гости с покана.
Но пък гълтачите на грехове винаги се ръководеха от интереса си, а със сигурност Дариъс и Тормент щяха да им бъдат по-полезни живи, отколкото мъртви.
— Сигурен ли си наистина? — настоя отново Тормент. — Като че ли се колебаеш да влезеш.
— Това, че се бавя, няма нищо общо с теб.
Дариъс пое напред по отъпканата пътека, водеща към входната врата, която се беше оформила от многократното преминаване на неговите собствени ботуши.
— Няма да допусна да спиш на студения каменен под в Гробницата. Домът ми е скромен, но стените и покривът са достатъчно добри, че да подслонят не един, а двама души.
За един кратък миг той си представи, че живее, както бе живял някога — в огромен замък с много стаи и догени, заобиколен от прекрасни вещи. Луксозно имение, чиито врати би могъл да отвори за приятели и близки, за всички, на чиято безопасност държеше. Може би някога щеше да намери начин да се сдобие с нещо подобно. Но при положение че нямаше нито семейство, нито приятели, това едва ли беше цел, която да преследва прекалено усърдно.
Освободи металното резе и влезе през дъбовата врата… която, ако се съдеше по размерите и тежестта й, би могла да се приеме и за подвижна стена. След като с Тор се озоваха вътре, той запали висящата над входа газена лампа и залости вратата с дебела колкото цяло дърво греда.
Обзавеждането беше скромно. Пред огнището имаше един-единствен стол, а в отсрещния ъгъл — сламеник. И в мазето под земята също нямаше кой знае какво — само малко провизии и таен тунел, който извеждаше насред гората.
— Ще хапнем ли нещо? — попита Дариъс и започна да сваля оръжието си.
— Да, господине.
Момчето също свали оръжията си и отиде до огнището. Приседна на пети и запали торфа, който винаги беше приготвен, когато не гореше огън. Когато до носа на Дариъс достигна миризмата на горящ мъх, той отвори скритата врата на пода и слезе за храна, бира и пергаментовите си свитъци.
Огънят осветяваше лицето на Тор, докато топлеше ръцете си. Той попита:
— Какво мислиш за всичко това?
Дариъс се присъедини към момчето и сподели малкото, което имаше, с единствения гост, посещавал някога дома му.
— Винаги съм вярвал, че съдбата създава странни съюзи. Въпреки това мисълта, че взаимните ни интереси могат да ни съюзят с това… създание… е истинско проклятие. Но пък той изглеждаше едновременно шокиран и разтревожен. Истината е, че гълтаните на грехове ни зачитат не повече, отколкото ние тях. Презират ни като плъхове.
Тормент взе манерката с пиво.
— Не бих искал да смеся кръвта си с тяхната. Отвращават ме. Всички до един.