Джон пребледня, а тя отправи мислено молитва да не се налага да използва сила. Но не се наложи. Той освободи ръката й.
Тя се втурна навън от кабинета и докато минаваше покрай Вишъс, му се тросна през рамо:
— Губим време, Вишъс. Нужни са ми оръжия и муниции.
48.
Когато Хекс тръгна с Вишъс, първата мисъл на Джон беше да слезе долу и да застане пред външната врата, за да блокира пътя й.
Втората му мисъл беше да отиде с нея… макар че това би означавало да се превърне във вампирския еквивалент на фойерверк.
Мили боже, всеки път, когато си казваше, че отношенията му с нея няма накъде повече да се усложнят, някой издърпваше килимчето изпод краката му и той се озоваваше в още по-ужасна ситуация. Току-що се беше заела доброволно да отиде на напълно непознато място, за което тя самата беше признала, че е прекалено опасно дори за братята. И отиваше без подкрепление и без да му остави никаква възможност да се добере до нея, ако бъдеше ранена. Рот и Рив се приближиха до него, той насочи вниманието си обратно към случващото се в кабинета и установи, че всички си бяха тръгнали… с изключение на Куин, който се мотаеше в ъгъла и се взираше намръщено в мобилния си телефон.
Ривендж въздъхна тежко, като очевидно се намираше в същото отвратително настроение като Джон.
— Чуй, аз…
Джон започна да изписва бързо с пръсти.
— Какво направи, по дяволите? Защо й позволи да тръгне?
Рив прокара ръка през косата си.
— Ще се погрижа за нея…
— Не можеш да излезеш през деня. Как, по дяволите, ще…
Рив изръмжа глухо:
— Внимавай с държанието си, момче.
Добре. Това бяха неподходящите думи в неподходящия момент. Джон застана лице в лице с Рив, оголи зъби, отключи съзнанието си и изпрати силна и ясна мисъл:
— Там отвън е моята жена. Сама. Така че не ми говори за поведението ми.
Рив изруга и закова суров поглед в Джон.
— Внимавай със собственическите чувства… Просто те предупреждавам. Финалът на нейната игра не включва никого другиго, освен самата нея. Разбираш ли ме?
Първата реакция на Джон беше да удари копелето. Просто да го фрасне в мутрата.
Рив се изсмя рязко.
— Искаш да се биеш? Няма проблем. — Той подпря червения си бастун и метна коженото си палто на облегалката на близкия стол. — Но това няма да промени абсолютно нищо. Мислиш, че някой я разбира по-добре от мен ли? Познавам я от повече време, отколкото ти си живял.
Не е така, помисли си Джон по някаква непонятна причина. Рот пристъпи между тях.
— Добре, добре… Стига, момчета. Килимът на пода е скъп и красив. Ако го изцапате с кръв, Фриц направо ще ме побърка от опяване.
— Виж, Джон, не се опитвам да те вбеся — промърмори Рив. — Просто знам какво е да я обичаш. Вината не е нейна, че е такава, каквато е, но това прави живота на околните ад. Довери ми се.
Джон свали юмруци. По дяволите, колкото и да му се искаше да спори, кучият син с лилавите очи вероятно беше прав. Добре де, трябваше да зачеркне „вероятно“. Беше прав… Джон бе разбрал това по трудния начин. При това прекалено много пъти.
— Проклет задник — произнесе с устни.
— Това общо взето обобщава всичко.
Джон напусна кабинета и слезе във фоайето с някаква бегла надежда да я разубеди. Докато крачеше по мозаечния под, се замисли за прегръдката им пред съблекалнята. Как бяха стигнали от такава близост до… това?
Беше ли се случило изобщо? Или глупавото му лигаво подсъзнание си го бе изфантазирало, защото той бе такъв мухльо? Десет минути по-късно от тайната врата под стълбището се появиха Ви и Хекс.
Докато крачеше през фоайето, тя изглеждаше по същия начин, както когато я беше видял за първи път: черни кожени панталони, черни ботуши, черна прилепнала тениска. През ръката й беше преметнато черно кожено яке, а към тялото й бяха прикрепени достатъчно оръжия, че да бъде екипиран отряд от специалните части.
Тя спря, когато стигна до него, и щом погледите им се срещнаха, поне не започна да го приспива с глупости от сорта „Всичко ще бъде наред“. Нямаше да остане за нищо на света. С никакви думи не беше в състояние да я разубеди… Решимостта й се четеше ясно в очите й.