Това никак не беше добре. Раните му трябваше да са започнали да зарастват досега, цели дванайсет часа след нападението. Той беше аристократ, в крайна сметка, и имаше чиста кръв.
— Е, Блейлок какво правиш тук? — поклати глава Сакстън. — Все още не знам защо дойде.
— Как бих могъл да не го сторя?
— Обичаш да бъдеш герой, нали?
— Не е кой знае какво геройство да седиш до някого.
— Не подценявай жеста си — смъмри го навъсено Сакстън. А това озадачи Блей. Вампирът се беше придържал към типичния си шеговит и леко саркастичен маниер през цялата сутрин и целия следобед… Но все пак бе станал жертва на нападение. При това жестоко.
— Добре ли си? — попита Блей меко.
— Да. — Сакстън се загледа в кафето си. — Понякога ми е трудно да схвана поведението на някои индивиди не само сред хората, но и сред нашата собствена раса.
— Съжалявам за снощи.
— Е, поне това те доведе в леглото ми, не е ли така? — Сакстън се усмихна колкото можа, тъй като половината му уста беше обезформена. — Не е точно начина, по който бих избрал да те доведа дотук… Но е прекрасно да те наблюдавам на светлината на свещите. Имаш тялото на войник, но лицето ти е на интелектуалец. Комбинацията е… зашеметяваща.
Блей допи съдържанието на чашата си на един дъх и едва не се задави. Или може би причината не беше в погълнатото, а в чутото.
— Искаш ли да ти долея още малко кафе?
— Не точно сега, благодаря. Беше идеално приготвено между другото и отлично, макар и очевидно отклоняване от темата.
Сакстън сложи чашата и чинийката на позлатената масичка до леглото си и се намести с пъшкане. За да не се взира в него, Блей постави чашата си на близкия скрин и позволи на погледа си да се рее наоколо. Интериорът на горния етаж беше във викториански стил с тежки махагонови мебели, ориенталски килими и пищни багри… Беше го установил по време на пътешествието си до кухнята. Сдържаността, приличието и нормите обаче, свършваха при вратата към мазето. Тук, долу, помещението приличаше на типичен будоар. Стилът беше френски. Имаше масички с извити крака и мраморни плотове, тоалетки и бродирани килимчета. Много сатен и черно-бели графики, изобразяващи великолепни мъже в полуизлегнати пози, много подобни на тази, в която се намираше Сакстън в момента.
Само че без халат.
— Харесват ли ти гравюрите ми? — попита Сакстън протяжно.
Блей нямаше как да не покаже одобрението си.
— Какви линии само.
— Наподобявам ги понякога. Няма да те лъжа.
Изведнъж в съзнанието на Блей изникна образът на Сакстън, правещ секс върху същото това легло, а тялото му се извиваше и преплиташе с нечие друго. Крадешком погледна към часовника си и осъзна, че му оставаха още седем часа тук, а той не беше сигурен дали искаше те да минат като цяла вечност или като миг.
Сакстън притвори очи и не толкова въздъхна, колкото целият потръпна.
— Кога си се хранил за последно? — попита Блей.
Тежките клепачи на Сакстън се повдигнаха, а очите му заблестяха.
— Предлагаш си услугите ли?
— Имам предвид от жена.
Сакстън направи гримаса и отново се намести върху възглавниците.
— Преди известно време. Но съм добре.
— Лицето ти изглежда ужасно.
— Такива мили неща ми говориш.
— Сериозен съм, Сакстън. Не ми показваш какво е положението под халата, но ако се съди по физиономията ти, сигурно те боли и на други места. — Получи в отговор единствено изсумтяване. — Сега кой отклонява темата?
Последва дълга пауза.
— Сакстън, ще ти доведа някого, за да се нахраниш.
— Нима държиш жени в задния си джоб?
— Ще възразиш ли отново да използвам телефона ти?
— Обслужи се.
Блей се изправи и отиде в банята, защото предпочиташе да е насаме, поради факта, че не знаеше как ще се развие разговора.
— Можеш да говориш и оттук — извика Сакстън, преди той да хлопне вратата.
Върна се в стаята десет минути по-късно.
— Не знаех, че линията за телефонни запознанства е така експедитивна — промърмори Сакстън със затворени очи.
— Имам връзки.
— Очевидно.
— Ще ни вземат оттук при падането на нощта. — Това накара Сакстън да отвори очи.