— Кой ще ни вземе? И къде ще ходим?
— Ще се погрижим за теб.
Сакстън вдиша и издиша, хриптейки.
— Отново ли се притичваш на помощ, Блейлок?
— Приеми го като непреодолим импулс.
Сетне Блей отиде до едно канапе и се излегна на него. Хвърли върху краката си една луксозна кожена завивка, духна свещта до себе си и се намести удобно.
— Блейлок?
Боже, този глас. Толкова плътен и приглушен в полумрака.
— Да.
— Караш ме да изглеждам лош домакин. — Последва леко задъхване. — Това не е подходящо място за спане.
— Добре ми е тук.
Настъпи тишина.
— Няма да му изневериш, ако легнеш до мен. Не съм в състояние да се възползвам от теб, а дори и да бях, уважавам те достатъчно, че да не те поставям в неловка ситуация. Освен всичко друго ще ми дойде добре малко телесна топлина… Не мога да се загрея достатъчно.
На Блей му се прииска да имаше цигара.
— Няма да е изневяра дори… между нас да се случи нещо. С него не сме нищо повече от приятели. Само приятели.
И именно по тази причина ситуацията със Сакстън беше така странна. Блей беше свикнал да се сблъсква със затворена врата, която винаги да го държи далеч от желаното.
Докато Сакстън му предлагаше широко разтворен портал. Нещо, през което да премине лесно…
И намиращото се от другата страна беше великолепно.
Блей се колеба около минута и половина. После отметна бялата кожа с усещането, че се движи на бавни обороти и се изправи. Докато прекосяваше стаята, Сакстън му направи място и повдигна завивката, а Блей отново се поколеба.
— Не хапя — прошепна Сакстън, — освен ако не ме помолиш за това.
Блей се плъзна сред всичкия този сатен… И мигом разбра защо копринените халати бяха удачно решение. Гладко, толкова гладко. С усещане за повече голота от истинската голота.
Сакстън се обърна с лице към Блей, но после изстена… От болка.
— По дяволите!
Отпусна се обратно по гръб, а Блей сложи ръка над главата му. Когато Сакстън се наведе напред, Блей положи бицепса си вместо възглавница и той не се поколеба да се намести удобно върху него.
Свещите бяха угасени една след друга, с изключение на онези в ритуалния свещник в банята. Сакстън се размърда, а Блей се доближи още повече до него и се намръщи.
— Боже, студен си. — Придърпа мъжа в обятията си и го притисна, за да му предаде част от своята топлина.
Лежаха така много дълго… И Блей галеше тази съвършена гъста и руса коса. Усещането беше прекрасно… Беше мека и леко къдрава.
Миришеше на подправки.
— Божествено е — промърмори Сакстън.
Блей затвори очи и вдиша.
— Съгласен съм.
50.
— Вие двамата какво правите тук, по дяволите? — изсъска Хекс и свали кинжала си.
Изражението на Трез насреща й красноречиво показваше колко излишен е въпросът й.
— Рив ни се обади.
Както винаги Ай Ем стоеше мълчалив до брат си. Само кимна и скръсти ръце пред гърдите си, като създаваше отлично впечатление за здраво вкоренен в земята дъб, който няма намерение да ходи никъде. И докато сенките я гледаха отгоре, заради високия си ръст, бяха спуснали защитата си, правейки телата и гласовете си достъпни единствено за нея.
За миг тя съжали за тази им предпазливост, тъй като беше трудно да сриташ някого в топките, ако той се намира във формата си на призрак.
— Няма ли да се прегърнем? — промърмори Трез, докато оглеждаше лицето й. — Толкова отдавна не сме се виждали.
Тя му отговори, като използва честота, която нито хората, нито дори лесърите бяха способни да доловят.
— Не си падам по прегръдките.
В следващия миг изруга и все пак обви ръце около телата на двамата братя. Сенките бяха изключително потайни по отношение на емоциите си и беше много по-трудно, в сравнение с хората и дори с вампирите, да бъдат разчетени, но тя можеше да усети болката им заради онова, през което беше преминала.
Тя понечи да се отдръпне, но Трез я стисна здраво и потрепери.
— Аз… Мили боже, Хекс… Не вярвахме, че ще те видим отново…
Тя поклати глава.
— Спри. Моля те. Моментът никога не е подходящ за такива сантименталности, а това определено не е и мястото. Обичам и двама ви и съм добре. Така че да спрем дотук.