— Примейлът има здрава ръка и отлични умения с кинжала. Нищо няма да те застраши, докато си под негова закрила.
Гласът, който дойде изпод качулката, беше спокоен.
— Обстоятелствата там често се променят и започват да царят хаос и безредици. Прости решения могат да доведат до потресаващи последствия. Тук всичко е подредено.
Казано от оцеляла след случилия се преди около седемдесет и пет години набег, помисли си Пейн. През онази ужасна вечер вампири от Далечната страна бяха проникнали през бариерата и бяха донесли със себе си насилието, което беше често явление в техния свят.
Мнозина бяха загинали или ранени… включително и тогавашният Примейл. Пейн отново се загледа в прекрасния статичен пейзаж… и изведнъж разбра логиката на другата жена, макар да не я споделяше.
— Именно редът е онова, което ме дразни тук. Бих предпочела да се отърва от това лицемерие.
— Не можете ли да си тръгнете, когато пожелаете?
— Не.
— Това не е редно.
Очите на Пейн се заковаха в другата жена… която сега се беше заела да сгъва прекроените роби на Пейн.
— Никога не съм очаквала, че би казала нещо против Скрайб Върджин.
— Обичам нашата най-скъпа майка на расата… Моля, не ме разбирайте погрешно. Но да бъдете държана в затвор, дори и луксозен, не е редно. Аз сама съм избрала да остана тук завинаги… Вие обаче трябва да сте свободна да си тръгнете.
— Завиждам ти.
Ноуан сякаш се сви под робата си.
— Не трябва дори да си го помисляте.
— Наистина ти завиждам.
В настъпилата тишина Пейн си припомни разговора с Лейла до водното огледало. Същата размяна на реплики, но ролите бяха сменени. Тогава Лейла й беше завидяла, че не копнее за мъже и секс. А сега на самата нея й се стори ценно доволството на Ноуан от инертния й живот. Какъв дяволски кръг, помисли си Пейн.
Сетне отново обърна глава към „гледката“ навън и се взря в тревата с неприязън. Всяко стръкче беше идеално подрязано до нужната дължина, сякаш пред нея се простираше килим, а не морава. И това, разбира се, не беше дело на някой градинар, така, както и вечно цъфтящите лалета, издигащи се на деликатните си стъбла, минзухарите, които никога не се разлистваха повече от нужното, и розите, които винаги бяха увенчани с нежни пъпки. Нямаше никакви насекоми, плевели и болести.
Нямаше и растеж.
Иронията се състоеше в това, че всичко изглеждаше идеално поддържано, без да бъде докосвано от никого. В края на краищата на кого му беше нужен градинар, когато имаше Бог, който е способен да сътвори всичко абсолютно съвършено… и да го запази такова. По начин, който превръщаше Ноуан в някакво чудо. Беше й позволено да оцелее след раждането си и да диша несъществуващия въздух, въпреки че не беше съвършена.
— Не желая това — заяви Пейн. — Наистина не го желая.
Когато не получи отговор, тя погледна през рамо… и се намръщи. Жената си беше тръгнала по същия начин, както беше дошла, без шум и суетня, и беше оставила всичко подредено от грижовните й ръце.
У Пейн се надигна вопъл и тя знаеше, че трябва да бъде освободена. Иначе щеше да полудее.
В района на фермите край Колдуел Хекс най-сетне получи възможност да влезе в къщата, след като полицаите си тръгнаха в пет следобед. Докато напускаха, униформените изглеждаха така, сякаш се нуждаеха от цяла седмица почивка… Но пък газенето с часове из съсирваща се кръв имаше върху хората този ефект. Те заключиха навсякъде, запечатаха предната и задната врата и оградиха двора с жълта лента. После се качиха в колите си и отпътуваха.
— Да влезем — обърна се тя към сенките.
Дематериализира се и прие форма насред дневната, а Трез и Ай Ем я последваха. Без да си разменят нито дума, те се разпръснаха и заоглеждаха бъркотията в издирване на неща, които хората не биха се сетили да потърсят.
След двайсетминутно шляпане из кървавата каша на долния етаж и ровене из прахоляка на горния, разполагаха с едно голямо нищо.
Хекс можеше да почувства телата и емоционалните им решетки, белязани от преживяваното страдание, но те бяха като отражение във вода… Тя просто не можеше да ги достигне.
— Имате ли отговор от Рив? — попита Хекс и вдигна единия си крак, за да погледне изцапания ток на ботуша си. Кръвта беше стигнала до кожата. Страхотно.
Трез поклати глава.
— Не. Но мога да се обадя отново.