— Не си прави труда. Сигурно спи.
По дяволите! Тя се беше надявала да е получил съобщението й и вече да е започнал да издирва номера. Застанала в антрето, заоглежда трапезарията и олющената маса, която очевидно беше използвана като дъска за кълцане.
На малкото приятелче на Омега щеше да му се наложи да се върне за новоприетите. Ако са изолирани, така както тя беше изолирана от Леш, от тях нямаше да има никаква полза, тъй като те не биха могли да се освободят сами от паралелната равнина.
Освен ако невидимият им затвор не можеше да бъде отключен от разстояние.
— Ще трябва да останем — каза тя. — И да видим кой още ще се появи.
Заедно със сенките претърсиха кухнята, като крачеха из нея, оставяйки пресни кървави следи по нацепения балатум…
Такива, които без съмнение щяха да объркат мозъците на разумните и добросъвестни полицаи. Но проблемът не беше неин.
Погледна часовника на стената. Преброи празните бъчвички, бутилки и метални кутии от бира. Отбеляза фасовете марихуана и следите от магистралите от кокаин.
Отново погледна часовника.
Навън слънцето като че беше спряло да се снижава, сякаш златният му диск се боеше да не бъде прободен от клоните на дърветата.
След като не можеше да продължи с преследването си, тя нямаше за какво друго да мисли, освен за Джон. Сигурно досега вече беше на нокти от безпокойство, а това определено не беше състоянието, в което е добре да срещнеш врага си. Щеше да е гневен, разсеян и свръхнапрегнат. Не беше възможно да му се обади, за да поговорят. Той не можеше да й отговори. А онова, което искаше да му каже, не беше нещо, което да напишеш в съобщение.
— Какво има? — попита Трез, когато тя започна да нервничи.
— Нищо. Просто съм в бойна готовност, а наоколо няма мишена.
— Глупости.
— И няма да е зле да сложим точка на този разговор.
Десет минути по-късно тя отново се взираше в часовника на стената. Повече не можеше да понася това.
— Ще се върна обратно в имението на Братството за половин час — рече тя. — Вие останете тук и ми се обадете, ако някой се появи.
Даде им номера си, а те бяха достатъчно любезни да не задават въпроси… Но пък сенките, подобно на симпатите, умееха да разгадават състоянието на околните.
— Разбрано — отговори Трез. — Ще се свържем с теб в секундата, когато нещо се случи.
Тя се дематериализира и прие форма пред къщата на Братството. Мина по чакъла и се озова пред достойните за базилика стълби. След като влезе във вестибюла, погледна към обектива на камерата.
След миг Фриц отвори вратата и се поклони.
— Добре дошли у дома, мадам.
Думата „дом“ я накара да потръпне.
— А… благодаря. — Тя огледа празното фоайе. — Ще се кача горе.
— Подготвих ви стаята, в която бяхте отседнали преди.
— Благодаря. — Но тя не отиде там.
Водена от усещането за кръвта на Джон, тя изтича по главното стълбище и се запъти към спалнята му. Почука, изчака и като не получи отговор открехна вратата към тъмната стая. Чу шума от душа. Срещу нея върху килима се виждаше вертикална светла ивица, подсказваща, че той е в банята.
Мина по ориенталския килим, като съблече коженото си яке и го хвърли на един стол. Стигна до банята и отново почука. Без да се поколебае. Силно.
Вратата се отвори рязко от само себе си и разкри влажния въздух и приглушеното осветление, идващо от лампите над джакузито. Джон стоеше в душкабината с лице към нея, а водата се стичаше надолу по гърдите, корема и бедрата му. Възбуди се в мига, в който очите им се срещнаха, но той не помръдна и не изглеждаше доволен, че я вижда.
Всъщност, горната му устна се изкриви в гримаса и той изръмжа, но това не беше най-лошото. Емоционалната му решетка беше затворена за нея. Той я блокираше и Хекс дори не беше сигурна дали беше наясно, че го прави. Не можеше да се докосне дори до частица от онова, което преди беше чувствала така ясно. Хекс вдигна дясната си ръка и изписа нескопосано.
— Върнах се.
Веждите му помръднаха. А после започна да пише с пръсти гладко и бързо.
— Предполагам с информация за Рот и братята. Сигурно се чувстваш като герой. Поздравления.
Той спря водата, излезе от кабината и се протегна за кърпа. Не се покри, а просто се избърса и при всяко негово движение не беше трудно да се забележи възбудата му. Никога не беше вярвала, че ще дойде момент да проклина периферното си зрение.