Мили боже. Възможно ли беше най-добрият му приятел да мисли каквото си мислеше и той?
Но в този момент Куин притегли горната част от тялото на жената към гърдите си. След като прошепна нещо в ухото й, тя се засмя и обърна главата си на една страна, така че да може да я целуне. И той го направи.
„Ти, глупав нещастнико — наруга себе си Блей. — Ти, тъпако.“
Приятелят му отлично знаеше с кого го правеше… И с кого не.
Блей поклати глава и промърмори:
— Джон, имаш ли нещо против да изляза да запаля една цигара?
Когато Джон поклати глава, той се изправи и остави дрехите на стола. Обърна се към татуировчика и каза:
— Трябва само да дръпна резето, нали?
— Да. Можеш да оставиш отворено, ако ще бъдеш пред вратата.
— Благодаря.
— Няма проблем.
Блей се отдалечи от жуженето на пистолета за татуиране и пъшкането зад завесата, излезе от ателието и се облегна на стената на сградата точно до входа. Извади кутията си червен „Дънхил“, измъкна една цигара, сложи я между устните си и я запали с черната си запалка.
Първото дръпване беше божествено. Винаги беше по-добро от всички следващи. Изпусна дим и се намрази, задето виждаше скрит смисъл в нещата, забелязваше несъществуващи връзки, тълкуваше погрешно действия, погледи и случайни докосвания. Наистина жалка история.
Куин не беше търсил да срещне погледа му, докато си получаваше свирката. Просто проверяваше как е Джон Матю. И беше завъртял онази жена, за да я обладае в гръб, защото така му харесваше. Надеждата умираше последна, като поглъщаше целия му здрав разум и инстинкта му за самосъхранение.
Той дръпна от цигарата така потънал в мислите си, че пропусна да забележи сянката в другия край на улицата. Без да осъзнава, че е наблюдаван, продължи да пуши, а студеният нощен въздух поглъщаше облачетата дим, откъсващи се от устните му.
Осъзнаването, че не може да продължава по този начин, го смрази чак до костите.
4.
— Добре. Мисля, че свършихме.
Джон почувства финалния допир на иглата върху рамото си и после пистолетът замлъкна. Надигна се от позата, в която беше прекарал последните два часа и протегна ръце над главата си.
— Дай ми една минута да те почистя.
Човешкият мъж напръска хартиена салфетка с антибактериален препарат, а Джон отново се отпусна напред. Тялото му продължаваше да чувства вибрациите от доскоро работилата игла. В последвалата тишина в съзнанието му изникна странен спомен, такъв, който не му беше хрумвал от години. Беше от времето, прекарано в сиропиталището, когато още не знаеше кой е.
Един от дарителите на църквата беше богат мъж, който притежаваше голяма къща на брега на езерото Саранак. Всяко лято канеше сираците да отидат там за един ден, за да поиграят на моравата му с размери на футболно игрище, да се повозят на лодката му и да хапнат сандвичи и диня. Джон винаги изгаряше от слънцето. Без значение колко лосион нанасяха върху кожата му, тя винаги изгаряше до ужасяваща степен и накрая той биваше отпратен на сянка на верандата. Принуден да стои настрана, той наблюдаваше игрите на другите момчета и момичета, слушаше как смехът им се носи над свежата зелена трева и изяждаше донесената му храна в самота. Беше зрител вместо участник в случващото се. Интересно, но чувстваше кожата на гърба си по същия начин както тогава — опъната и раздразнена, особено след като татуировчикът беше притиснал влажната салфетка към гърба му и беше попил неизсъхналото мастило с кръгообразни движения.
Джон си спомняше ясно ужаса от ежегодното мъчение край езерото… Макар че, ако трябваше да е честен, за него не беше толкова важно какво правеха останалите, а желанието му да се впише. Дори да бяха дъвкали счупени стъкла, докато предната част на тениските им се покриеха с кръв, той пак би искал да участва.
Онези шест часа, прекарани с някой комикс или паднало птиче гнездо, което да изучава отново и отново, му се бяха стрували като месеци. Прекалено много време, в което да разсъждава и тъгува. Винаги се беше надявал да бъде осиновен и в самотните мигове като този копнежът го поглъщаше напълно. Дори повече от това да бъде сред другите малки момчета, беше искал да има семейство, истински майка и баща, а не попечители, на които е платено да го отгледат. Искаше да принадлежи на някого. Искаш някой да каже: „Ти си мой“. Разбира се, сега, когато знаеше какъв е… Сега, когато живееше като вампир сред вампири, той разбираше желанието си за принадлежност много по-добре. Разбира се, хората имаха изградена представа за семейството и брака като цяло, но неговата раса наподобяваше по-скоро животинска глутница. Кръвните връзки и обвързването бяха много по-дълбоки и цялостни.