— Спуснах мис — заяви Ви. — Ама че загубеняк. Тази кола е прекалено лъскава за такъв район.
— Кола? — изсумтя Рейдж. — Моля те. Това е шевна машина с прикрепени спойлери. Моят понтиак ще я накара да му диша прахта дори ако потегля от четвърта.
Чу се странен шум и Джон погледна назад. Както и тримата братя.
— Какво? — Хекс се наежи и скръсти ръце пред гърдите си. — Аз умея да се смея. А това е… наистина е смешно.
Рейдж се ухили.
— Винаги съм те харесвал.
Шевната машина отмина къщата и после се върна обратно… Само за да обърне отново и за трети път да мине покрай къщата.
— Това започва да ми доскучава. — Рейдж местеше тежестта си от крак на крак, а очите му блестяха в неоновосин цвят… което означаваше, че звярът в него ставаше все по-раздразнен. А това никога не вещаеше нещо добро. — Защо не му украся капака и не извлека копелето с главата напред през стъклото?
— По-добре да действаме спокойно и да му заложим капан — промърмори Хекс, а в главата на Джон се въртеше абсолютно същата мисъл.
Намиращият се зад волана може и да е имал пристъп на далтонизъм, когато е боядисвал колата, но едва ли беше пълен кретен. Той отново подмина къщата и пет минути по-късно, точно когато личността на Рейдж беше вече напълно раздвоена, се появи, крачейки гордо откъм царевичната нива отзад.
— Това хлапе е същински пор — промърмори Рейдж. — Хитър дребен пор.
Абсолютно вярно, но въпросният пор водеше двама придружители с такива размери, че едва ли биха се побрали в колата му. Очевидно се бяха срещнали някъде, където бяха оставили и колата.
И действаха внимателно. Не бързаха и оглеждаха съсредоточено полето, къщата и гората. Но благодарение на Ви, когато погледнеха към стволовете на дърветата, сред които се намираха те, очите им нямаше да видят нищо друго освен заобикалящия ги пейзаж. Мисът, разпръснат от Вишъс, беше оптическа измама, която ефективно обгръщаше с мъгла терена, по който се движеше противникът им. Тримата вървяха към задната врата на къщата, а студената твърда земя хрущеше под ботушите им. Малко по-късно се чу шум от счупено стъкло.
Джон изписа, без да се обръща конкретно към някого:
— Ще се приближа.
— Почакай…
Гласът на Вишъс не разколеба Джон ни най-малко, нито пък ругатнята, последвала дематериализирането му, което го отведе до самата къща. А това означаваше, че той беше първият, зърнал телата, когато те станаха видими.
В мига, когато порът се промъкна през прозореца на кухнята, къщата се разтресе и… вътре стана като във филм на ужасите.
По пода на дневната, коридора и трапезарията имаше около двайсет мъже, подредени в редица, с глави, сочещи към задната част на къщата. Кукли. Гротескни голи кукли със следи от черна бълвоч по лицата и леко потръпващи крайници. Джон почувства, че Хекс и останалите приеха форма зад гърба му до прозореца, точно когато порът се сблъска с гледката.
— Проклети задници! — изкрещя хлапето, докато се озърташе. — Да!
Триумфиращият му пронизителен смях граничеше с истерия… което при други обстоятелства щеше да е обезпокоително, но в случая той беше заобиколен от кръв и вътрешности. Така че невъздържаният му кикот беше в реда на нещата, просто досадно клише.
Но същото важеше и за колата му.
— Вие сте моята армия — закрещя той към окървавените мъже на пода. — Ние ще управляваме Колдуел! Ясно ли е, загубеняци? Време е да се захващаме за работа. Заедно ще…
— Нямам търпение да убия това малко леке — изсумтя Рейдж. — Дори само за да го накарам да млъкне.
Нямаше спор по въпроса.
Кучият син очевидно се смяташе за Мусолини с цялото това дърдорене, което изглежда подхранваше егото му, но в действителност не струваше и пет пари. Решаващ беше отговорът на мизерниците на пода…
Като че ли Омега беше направил добър избор — куклите бяха готови да му се подчинят. Множеството изкормени, изцедени, бездушни човешки същества започнаха да се надигат от пода и с мъка да се изправят на крака. Жалко за тях, усилията им щяха да отидат напразно.
— На три — прошепна Вишъс.
Хекс беше тази, която започна броенето.
— Едно… две… три…
54.
Веднага след като падна нощта и дари земята с милостта на мрака, Дариъс се дематериализира от скромния си дом и прие форма заедно с Тормент на брега на океана. Колибата, описана от симпата, всъщност представляваше доста голяма и елегантна каменна постройка. Вътре горяха свещи, но Дариъс и неговия помощник, спотайващи се сред скалите, не забелязаха други признаци на живот. Не, покрай прозорците не минаваха силуети. Нямаше кучета, които да вдигнат тревога. Хладният бриз не довя никаква миризма от кухнята…