На полето обаче имаше кон, а до обора — карета.
И наоколо витаеше злокобна атмосфера.
— Тук има симпат — промърмори Дариъс, докато очите му изучаваха не само ясно видимата част на околността, но и заобикалящите ги сенки. Нямаше как да се разбере дали зад стените имаше и други гълтачи на грехове, тъй като и един беше напълно достатъчен, за да събуди усещане за страх. Не беше ясно и дали той беше симпатът, когото търсеха. Нямаше как да разберат, докато стояха отвън. Дариъс затвори очи и остави сетивата му да разкрият колкото можеха повече за сцената пред тях, а инстинктите му се опитаха да регистрират опасността, която ушите и очите му не бяха способни да доловят. Имаше моменти, в които вярваше повече на интуицията си, отколкото на зрението си.
Да, можеше да почувства нещо вътре. Зад стените цареше трескаво движение. Симпатът знаеше, че са тук.
Дариъс кимна на Тормент и двамата решиха да поемат риска и да се материализират в дневната. Но вграденият в зидарията метал им попречи да проникнат през дебелите стени и те бяха принудени да приемат форма пред къщата. Това не обезсърчи Дариъс и той вдигна покрития си с кожена дреха лакът, за да счупи стъклото на един от прозорците, хвана напречните рамки и измъкна цялото черчеве. Хвърли го настрани и двамата с Тормент се дематериализираха в дневната…
Точно навреме, за да видят как силует, облечен в червено, се шмугна през една вътрешна врата към задната част на къщата. В мълчалив синхрон двамата хукнаха към въпросната врата, но достигнаха до нея в мига, когато някой я заключваше от другата страна.
Механизмът беше от мед, така че нямаше как да го задействат със силата на съзнанието си.
— Отдръпни се — каза Тормент и насочи дулото на пистолета си.
Дариъс отстъпи леко и мигом прозвуча изстрел, а после той се втурна през вратата с рамото напред.
Стълбището, водещо надолу, беше тъмно, с изключение на една трепкаща светлинка, ставаща все по-слаба. С тежки стъпки слязоха по каменните стъпала, а после се затичаха по пода от отъпкана пръст в преследване на светлината от фенер… и миризмата на вампирска кръв, носеща се във въздуха.
Необходимостта от незабавно действие накара кръвта на Дариъс да закипи, а гневът му се бореше с отчаянието. Искаше да спаси жената… Най-скъпа Скрайб Върджин, колко ли беше страдала…
Чу се звук от захлопване на врата и после в подземния тунел настъпи непрогледен мрак.
Дариъс не намали темпото, с което се придвижваше напред, и протегна ръце, за да се убеди, че пътят му е чист. Тормент го следваше неотлъчно, а ехото от стъпките им му помогна да прецени, че са стигнали до края на коридора. Спря точно навреме и опипом намери резето на вратата. Симпатът не беше губил време да я заключи. Дариъс отвори със замах тежката дървена врата, в дробовете му нахлу свеж въздух и той зърна поклащащия се фенер далече пред себе си в полето.
Дематериализира се и прие форма съвсем наблизо. Достигна мъжа симпат и жената вампир в близост до обора, където блокира пътя им и похитителят беше принуден да спре.
Гълтачът на грехове опря треперещата си ръка, в която държеше нож, до гърлото на заложницата си.
— Ще я убия! — изкрещя. — Ще я убия!
Притисната до него, жената не се опитваше да се измъкне, не се молеше да бъде спасена или освободена. Просто се взираше напред, а очите й бяха напълно апатични. Лицето й, осветено от лунната светлина, беше бледо като на мъртвец. Сърцето може и да биеше в гърдите на дъщерята на Сампсън, но душата й беше мъртва.
— Пусни я — заповяда Дариъс. — Остави я да си тръгне и ще пощадим живота ти.
— Никога! Тя е моя!
Очите на симпата блестяха в червено и осветяваха зловещо нощта. Младостта му и паниката обаче, изглежда го правеха неспособен да използва най-мощното оръжие на расата им. Дариъс беше в готовност за психическа атака, но гълтачът на грехове не направи опит да нахлуе в съзнанието му.